Дик Шенън го изгледа продължително, после го удари през лицето, така че Лейси отскочи назад, като изрева силно.
— Това е лъжа, която не бива да повтаряте — рече той с тих глас.
— И вие се наричате полицейски служител! Това спада ли към служебните ви задължения? — викна Маршълт.
— Много добре познавам задълженията на полицията — отговори със строг тон Шенън. — Заковани са отвън на стената на Олд Бейли2: „Пазете децата на бедните и наказвайте злодеите“.
14
Дик Шенън се чувстваше малко по-добре, когато излезе от дома на Маршълт. Просто по рефлекс хвърли поглед към съседната къща, която бе наблюдавал в момента, когато Одри бе изскочила. Тогава къщата бе съвсем тъмна, но сега му се стори, че забеляза светлина. Докато се приближи, светлината изгасна. Още под впечатлението на срещата си с разплаканата Одри, той почука на вратата и като че ли долови леко движение в преддверието. Щеше ли тайнственият човек най-накрая да излезе?
Почака близо десет минути, преди да напусне наблюдателния си пост. Искаше да говори още веднъж с Одри и тя да му разкаже по-точно обърканата си история. Но както вървеше и се оглеждаше за кола, изведнъж се закова на място. Нима само му се бе сторило, че от загадъчния дом се измъкна тъмна фигура и се отдалечи със странна, леко накуцваща походка? Шенън веднага се втурна след нея и я настигна на ъгъла на Орчърд Стрийт.
— Извинете!
Непознатият обърна към него слабото си сурово лице. През стъклата на златните му очила две очи изпитателно гледаха Дик и той неволно пъхна дясната си ръка в джоба на палтото.
— Вие сте познат на господин Малпас, нали? Видях ви да излизате от къщата му.
— Не, не познавам господин Малпас — гласеше отговорът. — Лондон ми е напълно непознат и търся тук Оксфорд Сиркъс.
— Но аз само преди две минути ви видях на Портмън Скуеър!
Човекът се засмя.
— Това е, защото тръгнах натам и се върнах, когато забелязах, че съм се заблудил.
Погледът на Дик не се откъсваше от лицето му.
— Тук в Лондон ли живеете?
— Да, в Риц-Карлтън. Аз съм президент на една южноафриканска минна компания. Извинете, глупаво е от моя страна да давам такава информация на някакъв случаен минувач, но вие не сте ли капитан Ричард Шенън?
Дик се скова от смайване.
— Не мога да си спомня, господине… — той млъкна, очаквайки помощ.
— Надали името ми би ви заинтересувало. Паспортът ми е на името на Браун. Повече може да научите в Министерството на колониите. Не сме се срещали никога по-рано. Но аз ви познавам.
Въпреки разочарованието си Шенън се разсмя.
— Разрешете ми да ви помогна. Най-добре би било да вземете такси. Аз отивам на Реджънт Стрийт и ще пътуваме заедно.
Възрастният господин кимна учтиво с глава и в този миг се приближи една празна кола. Те я спряха.
— Благосъстоянието на Лондон ме учудва — рече господин Браун с въздишка. — Като гледам тези къщи, в които могат да живеят само хора с десет хиляди лири доход, не мога да си представя откъде идват парите.
— Никога досега не съм се замислял над това — отвърна Дик.
Под светлината на уличната лампа бе разгледал внимателно спътника си. В него нямаше нищо отблъскващо. Гъстата му коса бе бяла, раменете малко свити и въпреки загрубелите си слаби ръце правеше впечатление на джентълмен.
На Оксфорд Сиркъс колата спря и господинът слезе с мъка.
— Аз съм един беден сакат старец! — забеляза той добродушно. — Благодаря ви много, капитан Шенън.
Дик го проследи как се отправи, накуцвайки, към метрото.
— Бих искал само да знам…! — промърмори си той.
Одри го чакаше във фоайето на хотел Палас, като всякаква следа от притеснението й бе изчезнала.
— Надявам се, не съм ви попречил да си легнете? — каза той. През целия път се бе надявал на обратното.
Тя не искаше да си спомня за ужасното преживяване, но Дик настоя.
— Този тип е един мошеник! — заяви той. — Одри, сега вече непременно трябва да се държите по-далеч от Портмън Скуеър.
— Одри? — повтори тя с усмивка. — Е, нямам нищо против, макар да чувствам, че трябва да съм пораснала малко. Мисля, че ми харесва да ми казват „Одри“ — хора, които не се опитват да задържат ръката ми и да сантименталничат.
Дик напразно се опита да се покаже ядосан.
— Ще ви наричам „Одри“ и ако започна да ставам сантиментален, кажете ми просто: „По въпроса!“ и веднага ще се оправя. И зарежете Портмън Скуеър.
— Господин Малпас ли имате предвид? — бързо запита тя.
Той кимна.
— Не знам колко сте похарчили от неговите пари…