— Шестдесет лири — отвърна тя.
— Ще ви ги дам и тогава ще можете да му изпратите обратно парите.
Почувства съпротивата й, преди да отговори.
— Не мога да го сторя, господин Шенън — обясни тя живо. — Трябва сама да се оправя с нещата. Когато отида там в събота, ще го помоля да ми определи заплатата. После съвсем открито ще му кажа колко съм похарчила и че искам да му върна останалото. След като свърша разговора…
— И той не трябва да продължава твърде много, принцесо — вметна той. — Иначе ще нахълтам в страховитата му стая…
— Защо ме наричате „принцесо“? — попита Одри, като сбърчи чело и се изчерви.
— Не знам… Не, знам. Ще надмогна навика си и ще ви кажа истината. В мислите ми живеете като принцеса на просяците. Има една стара приказка за принцеса, която била толкова хубава, че със закон я принудили да ходи облечена в парцали, така че хората да не се влюбват в нея и от това да пострада мира в града. Когато ви видях за пръв път, си спомних тази приказка и ви кръстих така.
— Стига с това за днес! — рече тя строго. Обаче съвсем не бе сърдита, макар и Дик да не го знаеше. По-късно, в стаята си, тя се засмя леко на приказката и на комплимента, който се криеше в нея.
Вече бе започнала да се съблича, когато забеляза писъмцето на тоалетната си масичка. Кривият почерк й бе добре познат и тя отвори плика. В него имаше само бележка със следното съдържание:
„Поздравявам ви за измъкването ви. Трябваше да използвате ножа.“
Дъхът й почти секна. Откъде би могъл Малпас да знае какво се бе случило зад заключените врати в стаята на Маршълт?
Дик Шенън се върна пеш до жилището си и се канеше да влезе в къщата, когато видя спътника си от преди да стои на ръба на тротоара. Приближи се до него и попита:
— Да не би пак да сте се загубили, господин Браун?
— О, не — отговори мъжът спокойно. — След като се разделихме, ми хрумна, че с удоволствие бих поговорил малко с вас.
— Моля, заповядайте! — покани го Дик и го заведе в кабинета си, където побутна към него едно кресло.
— Когато стоя и вървя, донякъде изпитвам болка — каза Браун, като се отпусна с въздишка в креслото. — Благодаря ви, капитане. Какво Знаете за Малпас?
Детективът го изгледа почти объркан.
— Вероятно по-малко от вас — отвърна той след кратка пауза.
— Не знам нищо друго, освен че живее твърде затворено, не се меси в работите на другите, както и не желае те да му се месят.
Това предизвикателство ли бе? Дик не бе сигурен.
— Единственото, което знаем, е, че го посещават странни хора.
— Че кой няма такива гости? Това обвинява ли го в нещо?
— Съвсем не, но живеещи сами стари хора винаги ни карат да се замисляме. Някой ден може да ни се наложи да влезем с взлом и да намерим трупове. Защо предполагате, че знам нещо за Малпас?
— Защото наблюдавахте къщата, преди младата дама да излезе от Маршълт и да отклони вниманието ви. И за да ви кажа истината: аз наблюдавах наблюдателя и се питах какво имате срещу Малпас. Между другото, какво се бе случило с момичето? По-рано Маршълт имаше лоша репутация. Явно, трябва да се приеме, че не се е подобрил особено. Виждали ли сте някога подобно нещо?
Той бръкна с пръст в джобчето на жилетката си и извади малък кристал, върху който бе залепен печат. Дик го взе в ръка и го разгледа внимателно.
— Какво е това? — запита той.
— Необработен диамант със знак на нашата компания. Бележим с такъв знак всеки по-голям камък, като използваме особен вид восък, който не е нужно да се нагрява. Бих искал да знам дали някой ви е донесъл подобен камък. В полицията обикновено попадат най-необикновени предмети.
— Не, такъв камък още не бях срещал. Загубили ли сте някой?
— Да, един ни липсва. Чували ли сте някога за човек на име Лейкър? Не? С удоволствие бих ви го представил. Интересен мъж, но за съжаление пиеше. Трезвен бе гений, но в пияно състояние бе пълен глупак! — Възрастният посетител се изправи. — Значи нищо не се е случило на младата дама?
— Не, имала е само едно твърде неприятно изживяване.
— Кой би могъл да се свърже с почтения Лейси, без да добие неприятен опит?
— Познавате ли го?
Браун кимна.
— Много добре ли?
— Никой не познава никого точно — отвърна мъжът. — Лека нощ, капитане! Извинете за безпокойството. Адреса ми знаете. Ако имате нужда от мен, моля, телефонирайте ми предварително. Голяма част от времето съм извън града.
Дик го изгледа замислено. Кой бе този човек? Защо между него и Лейси Маршълт съществуваше такава вражда?
15
Лейси Маршълт бе в най-лошото си настроение. Кокалчетата на Шенън бяха оставили червено петно върху лицето му и бе прекарал една безсънна нощ. Още закусваше, когато влезе Тонгър и тържествено съобщи: