„Мило татенце!
Искам да ти кажа, че съм много доволна. Знам, че Торингтън е арестуван и донякъде се радвам, че по негово желание дойдох тук предварително. Татенце, ще ми простиш ли и ще повярваш ли, че съм много доволна? Тук, в този гигантски град, намерих нови приятели и с парите, които Торингтън ми даде, основах една много доходна малка фирма. След години, когато всичко бъде забравено, ще се върна при теб.“
Тонгър сгъна внимателно тънкия лист хартия и отново го пъхна в джоба си.
— Не, нямам никаква причина да обичам Торингтън — повтори той. — По-скоро имам причина да го мразя.
— Омразата означава страх — промърмори Лейси. — Ти също се страхуваш от него. — Заразхожда се напред-назад из стаята.
— Госпожа Елтън каза, че е видяла някакъв човек, който накуцвал…
— Ами! Тези дами винаги са нервни и виждат какво ли не… — Той млъкна внезапно. На стената се почука три пъти тихо, но ясно. Лейси замръзна на мястото си.
— Какво… какво е това? — прошепна той.
— О, някакво чукане — отговори Тонгър. — Сигурно старецът окачва картини.
Лейси навлажни устните си и се отърси.
— Можеш да си вървиш — измънка той. — Но днес следобед трябва да заминеш за Париж.
— За Париж? Какво ще правя в Париж — не знам нито дума френски и мразя пътуването по море. Изпратете някой друг!
— Трябва да е някой, на когото мога да се доверя. Ще се обадя в Кройдън, за да подготвят самолет за излитане. В такъв случай ще можеш да се върнеш още преди да се е стъмнило.
— Самолетите също не са ми по вкуса! Кога ще мога да съм тук отново тогава — ако изобщо се върна?
— Ако излетиш в дванадесет, в два ще си в Париж, ще предадеш писмото и в три ще отлетиш обратно.
— Е, щом трябва — изръмжа Тонгър. — Къде е писмото?
Когато остана сам, Маршълт най-напред поръча разговор с Париж, после набра номера на детективското бюро „Стормър“ и помоли веднага да му изпратят господин Уилит. След това седна на бюрото и тъкмо когато бе написал и запечатал писмото, се появи господин Уилит.
— Ако не се лъжа, вие ли сте шефът на това детективско бюро? — запита Лейси, като му посочи един стол.
Уилит поклати глава.
— Аз съм само управител — отвърна той. — Господин Стормър прекарва времето си повече в клона ни в Ню Йорк. В Америка заемаме много по-високо положение — често ни поверяват заявки на правителството. Тук…
— Тук има една задача за вас — прекъсна го Лейси. — Чували ли сте някога за някой си Малпас?
— За възрастния мъж, който живее до вас? О, да! Помолиха ни да установим кой е той. Възложителите ни искаха също да получат негова снимка.
— Кои са тези хора?
— Имената на клиентите трябва да се пазят в тайна, сър!
Лейси извади пачка банкноти, избра две от тях и ги побутна към детектива.
— Хм — рече той, като се усмихна замислено, — може би само този път — по изключение. Всичко бе заради някакъв мъж на име Лейкър, който изчезна преди известно време.
— Лейкър? Не го познавам. И успяхте ли да се доближите до стареца?
— Не, той живее като отшелник.
Лейси помисли малко.
— Искам да следите незабелязано този човек. Наблюдавайте къщата му ден и нощ, отпред и отзад, и поставете трети човек горе на покрива на моята.
— Това означава общо шест човека — каза Уилит, като извади бележника си. — И какво трябва да правят те?
— Да го следят, да установят кой е и да ми направят снимка на стареца, ако е възможно.
— Кога да започнем?
— Веднага. Ще наредя да пуснат агента ви, който пратите на покрива, и помощника ми Тонгър ще се погрижи нищо да не му липсва.
Детективът току-що се бе сбогувал, когато телефонът иззвъня и се обадиха от Париж. Лейси Маршъл започна да дава на френски куп нареждания.
През следобеда на същия ден Одри реши да се поразходи из Грийн Парк, който по това време бе винаги много тих и пуст. Но днес там вееше такъв леден северен вятър, че по средата на моста тя се обърна внезапно и при това за малко не бе ударена от бастуна, който един мъж, вървящ зад нея, въртеше във въздуха. Одри прие развълнуваните му извинения с кимване на глава и продължи да се разхожда покрай езерото, докато стигна до пейка, на която, плътно облегнала се, седеше жена с отпусната назад глава и гледаше към небето. Цялото й положение бе толкова неестествено и необичайно, че Одри инстинктивно спря, защото се побоя да мине покрай нея. Тогава се приближи мъжът с бастуна и попита:
— Какво й е на тази жена?
— Ами… И аз не знам — отвърна изплашено Одри, при което той пристъпи бързо към пейката, а Одри го последва угрижено.
Жената изглеждаше да е някъде между тридесет и четиридесетгодишна. Очите й бяха полузатворени, лицето и ръцете посинели от студ. Край нея лежеше малко сребристо шише без капачка, от което капеше течност върху пейката. Неизвестно защо лицето й се стори някак си познато на Одри, но тя не можеше да си спомни къде го е виждала.