— Къде си ги пъхнал?
— В леглото ми. Не се безпокой за това. Утре ще ги изнеса оттук. Ти ще излизаш ли?
— Още не знам, възможно е — промълви тя.
Той кимна и излезе от стаята. Дора чу затварянето на входната врата и отново потъна в мрачни мисли. Мартин бе станал странен. Следеше я, подозираше я. Тя се страхуваше от него, не за себе си, а за мъжа, когото обичаше. Да, бе започнала да ненавижда Мартин! Забрави всичко, което бе направил за нея, от каква съдба я бе спасил и колко добър и щедър е бил винаги към нея.
Само ако Мартин не стоеше на пътя й… Трябваше да го отстрани, иначе той би могъл да убие Лейси! Да, имаше един-единствен изход и от двадесет и четири часа Дора се мъчеше да свикне с тази мисъл.
Половин час по-късно в близкия полицейски участък на Вайн Стрийт дежурният сержант приказваше с инспектора Гейвън, когато една бледа жена влезе забързано в голото помещение. Гейвън я познаваше и се обърна към нея приятелски:
— Добър вечер, госпожа Елтън? С мен ли искате да говорите?
Тя кимна. Устата й бе пресъхнала и езикът й сякаш отказваше да се подчини.
— Да — каза тя най-накрая и гласът й прозвуча остро и-измъчено. — В Италия има човек, който фалшифицира френски банкноти… Вече много от тях са в обра-щение.
— Да, вярно е. Но познавате ли някога, който притежава такива пари?
— У нас има цял куп — отговори тя. — Мъжът ми ги донесе. В горната част на леглото има малко чекмедже. Там ще ги намерите.
Гейвън почти бе загубил ума и дума.
— Съпругът ви? — попита той невярващ. — Негови ли са?
— Да. — Дора го хвана за ръката. — Какво е наказанието? Ще получи седем години, така ли е?
Отвратен, Гейвън се отскубна от ръцете й. Доносниците не бяха нещо ново, но Дора Елтън?
— Съвсем сигурна ли сте в това? Почакайте тук!
— Не, не, трябва да си вървя, трябва да отида някъде… Прислужницата ще ви пусне.
И в следващия миг тя избяга надолу по улицата. Но някой бе още по-бърз от нея и когато Дора сви край ъгъла в една странична уличка, той бе до нея.
— Мартин! — извика тя.
Той я изгледа с пламнали очи и тя вдигна ръце в защита.
— Беше на Вайн Стрийт, нали? — прошепна той.
— Аз… трябваше… — заекна тя.
Елтън кимна.
— Видях те. Бях подготвен за това, дори и ако не го смятах за възможно. Можеш да спестиш много усилия на полицията, ако отидеш отново и им кажеш, че там няма никакви пари. От осем дни се разхождаш с мисълта как да ме накиснеш.
— Мартин!
— Мислеше, че ще можеш да се забавляваш по-до-бре с Маршълт, ако ме няма — продължи той неумолимо, — но грешиш, момичето ми. С Лейси ще си оправя сметките тази вечер. А сега върви и разкажи и това на приятелчетата си от полицията!
— Ти къде отиваш?
Дора се вкопчи за него, но той я блъсна и си тръгна, докато тя едва се довлече до най-близката телефонна кабина и напразно се опита да набере номера на Маршълт.
19
Междувременно Шенън бе отишъл на Портън Скуеър. Тонгър му отвори и заяви:
— Маршълт го няма!
Без да обяснява, Дик го изблъска в преддверието и затвори входната врата.
— Не идвам само заради Маршълт — каза той спокойно. — Спомняте ли си жената, която дойде тук преди осем дни и която изхвърлихте?
Тонгър кимна и отвори вратата към всекидневната.
— Влезте, капитане — рече той, като запали осветлението. — Аз току-що се връщам от едно пътуване със самолет. Какво се е случило с дамата?
— Днес следобед в Грийн Парк е била намерена мъртва жена и имам причини да смятам че е същата, която е разиграла театъра тук.
Тонгър го изгледа със зяпнала уста.
— Не мога да си го представя — увери го той. — В парка? Аз не знам нищо за нея.
— Но вие споменахте, че била някаква си жена от „Четиринадесетте потока“.
— Да, тя си каза името. Между другото, от какво е починала тази жена?
— Предполага се, че от отрова.
Все още бе на стъпалата и говореше, когато вратата се затвори съвсем тихо. „Ама че невъзпитан тип!“ — помисли си Шенън. Когато стъпи на тротоара, изведнъж се спря и извика полугласно:
— Госпожа Елтън?
Тя също спря и се обърна.
— Кой… — започна тя с разтреперан глас. — А, вие ли? Капитан Шенън, видяхте ли господин Маршълт?
— Не.
— Исках да отида при него, но бравата на задната врата трябва да е сменена. Затова не успях да вляза в къщата. О, Боже, какво ще стане сега!
— Защо?
— Мартин го няма, нали? Не? О, колко я мразя тази лицемерка! Сигурно той е с нея. Какво прави или знае Мартин, ми е все едно, но ако Лейси… — тя изхълца силно.
— За кого говорите? — каза Дик объркан.
— Имам предвид Лейси и Одри — проплака Дора и побягна, сякаш я гонеха.