Изгубил дума, той изгледа след нея. После продължи и срещна Одри.
— Моля ви, не влизайки вътре — помоли тя, когато стигна пред номер 551.
— В никакъв случай няма да ви пусна да влезете сама! — обяви той твърдо.
— И на мен ще ми е по-добре, но ми се струва, че не е честно спрямо стареца — промълви тя и почука на вратата.
— Кой е? — попита суровият глас по домофона.
— Госпожица Бедфорд.
Вратата веднага се отвори и те се вмъкнаха вътре. В преддверието светеше само една слаба лампа.
— Чакайте тук — прошепна Одри, когато вратата се затвори след тях.
Той кимна, но когато Одри застана горе и вдигна ръка да почука, го видя да се качва безшумно по стълбите. После почука два пъти и когато посегна да чукне трети път, вътре в стаята се чуха два изстрела близко един след друг.
Дик се появи до нея за секунда и блъсна с рамо вратата. Тя се отвори веднага. Шенън стоеше в ярко осветен коридор пред вратата на тъмна стая.
— Има ли някой тук? — извика той високо и долови слабо движение.
— Кой е там? — извика той още веднъж и в същия миг се светна на две места: лампа върху едно бюро и провесена крушка над малка маса и стол.
По средата на стаята, с лице към пода, лежеше някакъв мъж.
Шенън се втурна в стаята. Една тел го удари през гърдите друга, опъната по-ниско, почти го накара да падне. Но в лъча на джобното си фенерче забеляза третата и я скъса с един ритник. След това клекна край неподвижната фигура и я обърна.
Беше Лейси Маршълт и ризата над сърцето му бе почерняла от изстрел, даден от съвсем близо.
— Мъртъв! — извика Дик.
— Какво има? — прошепна Одри, примряла от страх.
— Не мърдайте оттам! — заповяда Шенън тихо. — Не напускайте стаята!
После заобиколи бюрото и откри зад него малкото командно табло за вратите. Натисна един след друг бутоните и тогава се върна при Одри.
— Мисля, че вратите сега ще са отворени — рече той, като я хвана за ръка и забърза надолу с нея.
— Какво е станало? — попита тя още веднъж. — Кой е този мъж?
— Това ще ви кажа по-късно.
Входната врата стоеше широко отворена и те изскочиха на улицата. Едно такси стоеше на ъгъла и бързо се приближи след острия писък на свирката.
— Върнете се в хотела — нареди той на Одри — и ме чакайте там!
— Не трябва да влизате отново в къщата! — каза тя умоляващо, обзета от страх. Тя хвана ръката му с две ръце. — Моля ви, недейте, моля! Нещо ще ви се случи, чувствам го!
Той се освободи от ръцете й.
— Не трябва да се страхувате — рече Дик. — Скоро тук ще дойде цялата полиция и…
Тряс!
Той се обърна — външната врата се бе затворила.
— Има още някой в къщата! — прошепна тя. — За Бога, моля ви, не влизайте! Капитан Шенън — Дик! Не влизайте!
Дик се затича по стъпалата и се хвърли върху вратата, но тя дори не трепна.
— Изглежда, че сега ще е невъзможно — отвърна той. — Но вие вървете, моля ви!
Колата едва бе потеглила, когато той заудря с двата си юмрука по вратата. Но не очакваше отговор. Затова изведнъж замръзна, когато чу близо до ухото си да кънти налудничав смях.
— Хванах го! Хванах го! Хванах го! — извика гласът и после настъпи мъртва тишина.
— Отворете! — изкрещя Шенън пресипнал. — Отворете! Трябва да говоря с вас!
Нямаше отговор.
Тогава дотича един полицай, а веднага след него и друг мъж, в който Дик от пръв поглед разпозна частния детектив Уилит.
— Нещо случило ли се е, капитане? — запита Уилит.
— Какво правите тук? — отвърна Дик.
— Наблюдавам къщата по желание на господин Маршълт.
Шенън наостри уши.
— Така ли? — попита той. — А имате ли някой на пост зад къщата?
— Да, и един трети върху покрива на къщата на Маршълт.
— Тогава вървете отзад при колегата си. Въоръжен ли сте?
Детективът замълча.
— А, имате пистолет без разрешително! Добре, да оставим това. Вървете отзад и не забравяйте, че си имаме работа с убиец, който няма да се подвоуми да ви застреля, както направи с Маршълт.
— Маршълт? — запъна се Уилит. — Застрелян?
— Мъртъв е — рече Дик кратко.
После изпрати полицая да доведе подкрепления и да извика линейка, а сам отиде на улицата зад къщата, където двамата детективи стояха на пост. Там нямаше какво друго да се види, освен висока стена със заключена врата. С помощта на Уилит той се покатери на оградата. В светлината на джобното си фенерче огледа ма-лък двор и забеляза една ниска врата на къщата, която сигурно бе също така заключена, както и вратата на оградата.
Когато се върна на Портмън Скуеър, Дик завари там цял отряд полицаи, а между тях и Стийл. Един от полицаите носеше тежка пожарникарска брадва, но още след първия удар Дик каза: