Полицаят призна, че бе така.
— Къде живеете? — сърдито запита Шенън посетителя.
— Все така в Риц-Карлтън.
Тъй като Дик бе установил, че той наистина бе гост на елегантния хотел, остави го да си върви, въпреки че цялата тази работа не му хареса, и се качи отново горе, където двама служители пазеха заключената врата, на която не се забелязваше нито дръжка, нито ключалка.
— Трябва да е заключена отвътре, капитане — обади се един полицай. — Вътре има някой. Чу се шум, като че ли се влачи маса по пода.
Дик нададе ухо и след известно време долови съвсем лек шум като от ръждясали панти на врата.
— Чувате ли? — рече изведнъж един от присъстващите.
Човек трябваше да е глух, за да не чуе. Най-напред звукът бе като от катурнат стол, след което последва тъпият удар като че ли на падащо тяло.
След две минути вратата поддаде.
Като се изключат една маса и паднал на пода стол, стаята бе съвсем празна. Дик скочи бързо на масата и забута прозореца на тавана, но той бе залостен. Тогава насочи лъча на джобното си фенерче към него и през мръсното му стъкло видя очертанията на гледащо надолу лице — но само за миг. После то изчезна. Дълга остра брадичка, високо, силно издадено чело, противно голям нос…
— Бързо! — извика Шенън и удари с юмрук по тежката рамка на прозореца. След няколко минути се изтегли на равния покрив. Като заобиколи предпазливо един комин, един глас извика „Горе ръцете!“. Дик си спомни, че Уилит бе споменал за пост на покрива.
— От хората на Уилит ли сте? — отвърна той на фигурата в тъмно палто.
— Да, сър.
— Аз към капитан Шенън от Скотланд Ярд. Виждали ли сте някой тук?
— Не, сър.
— Наистина ли не сте? — попита Дик озадачен.
— Съвсем не, сър. По едно време се чу шум, като че ли някой ходеше, но това бе на другия край на покрива.
Дик развъртя наляво-надясно светлината на фенерчето си и накрая откри въже, завързано за един комин, което се спускаше надолу през ръба на покрива. Отново заразпитва мъжа:
— Американец ли сте?
— Да, сър, и от другата страна на океана съм вършил същата работа — отговори мъжът.
На покрива бяха открити два предмета: гилза от патрон за пистолет и малка златна табакера с три цигари. Дик със задоволство забеляза на единия ъгъл монограм.
— Мисля, че сега го хванахме — рече той сериозно.
21
Дора Елтън чу мъжа си да си идва у дома и се стегна. Чувстваше, че замръзва, въпреки че бе облечена с коженото си палто.
Лейси Маршълт бе мъртъв. Макар и да не бе го чула в тълпата на Портмън Скуеър, тя го знаеше по внезапното изчезване на обзелата я лудост — и сега се чувстваше като убиец през утрото на обесването.
Дръжката на вратата се завъртя надолу и Мартин Елтън влезе. При вида му Дора запуши с ръка устата си, за да сподави вика си. Лицето и ръцете му бяха мръсни, фракът покрит с прах и петна, от единия му крачол висеше парче плат и разкриваше одраното коляно. Безкръвните му устни се свиваха от болка на състареното лице с хлътнали очи.
Елтън се задържа за секунда на вратата, като я наблюдаваше. В погледа му нямаше нито упрек, нито гняв.
— Е? — рече той. — Значи полицията все пак е идвала?
— Полицията?
— Да, ти я изпрати тук да търси парите. Говорих с Гейвън — явно имаше желание да направи обиск. Ти нали не си забравила това?
Не, но толкова много неща се бяха случили оттогава.
— Аз го спрях. Гейвън смята, че не си била на себе си. — Той разпери пръстите си над огъня. — Между другото и аз мисля същото. Но сега искам да се изкъпя и да се преоблека.
Изведнъж той бръкна в джоба си, извади един голям броунинг и го провери. Пистолетът още миришеше на барут.
— Видяха ли те? — попита Дора тихо.
— Не знам. Възможно е. Какво смяташ да правиш?
— Само се преоблечи и ми дай това! Ще се върна след четвърт час.
— Добре — измърмори той глухо.
Знаеше един мост на Регентския канал и се запъти с такси натам. След като плати и освободи колата, отиде до средата на моста и хвърли пистолета. Ясно чу как той проби тънкия лед. След това мина на другия бряг на канала и взе друго такси.
Мартин седеше в спалнята с чаша горещо кафе в ръце, когато тя се върна.
— Съжалявам, че се държа така глупаво заради парите — каза Елтън. — Аз размислих и ги върнах на Станфорд. А Гейвън сигурно е бил тук, докато ни е нямало.
— Какво направи с дрехите?
— В печката са — отвърна той кратко.
— Аз си лягам — промълви Дора.
— Странни са жените — каза си той, когато тя излезе от стаята. Самият той не си легна. Костюмът му бе готов за очакваната призовка. Цялата нощ седя, размишлявайки, край огъня в камината. Но не съжаляваше за нищо. Беше заспал, когато в седем часа го събуди прислужницата.