— Почеркът е мой — отвърна Одри. — Но не мога да си го спомня. Преписвах всичко съвсем механично, защото ми се струваше ту безсмислено, ту твърде чудато. Между другото, какво да правя сега с парите, които той ми даде?
— Запазете ги за наследниците му — каза мрачно Дик.
— Но нали той не е мъртъв? — извика тя.
— Точно седем седмици след като го хвана, ще бъде мъртъв, старият дявол!
После я разпита още веднъж за външния вид на Малпас и си записа показанията й. Това бе човекът, чието лице бе видял през прозореца на тавана!
Когато Шенън си отиде, Одри се качи в стаята си и си легна.
Явно, трябваше да е задрямала, защото изведнъж се стресна и подскочи от уплаха.
Вратата й сега бе само притворена, а тя си спомняше със сигурност, че преди това я бе затворила. Излезе в коридора, но не видя никого. Или може би се заблуждаваше?
Тогава забеляза писмото на пода и при вида му дъхът й секна. Беше от Малпас.
Скъса плика с треперещи пръсти. Текстът бе надраскан нечетливо:
„Лейси и прислужникът му са мъртви. Ще ви се случи същото, ако ме предадете. Чакайте ме тази вечер около девет часа при входа на «Сейнт Дънстън» в предградията. Ако го кажете на Шенън, и за двамата ще бъде лошо.“
Прочете още веднъж редовете и ръката й се разтресе. „Сейнт Дънстън“, приютът за слепи войници, се намираше доста извън Лондон. Трябваше ли да попита Дик за съвет? Първата й мисъл бе отражение на собствения й страх, докато със следващата се загрижи за сигурността му. Не, не трябваше да пренебрегва писмото и не биваше да се доверява на Дик, защото той търсеше Малпас и бе възможно тя да го изпрати на сигурна смърт.
През целия ден си блъскаше главата с проблема и постоянно имаше мъчителното чувство, че бе пазена или поне наблюдавана. Кой бе този загадъчен човек — тази сива сянка, която се появяваше и изчезваше, без да я забележат?
Все още се надяваше, че Дик ще я потърси следобед или привечер, но капитанът бе твърде зает. Така че след вечерята тя се върна в стаята си.
Реши, първо, да остави всичките си пари в сейфа на хотела и, второ, да намери шофьор, който да изглежда доста силен, а тя да не се отдалечава ни на крачка от колата. Този план й се стори задоволителен. С удоволствие би взела пистолет, но откъде да се снабди с такъв? А можеше най-много да нарани самата себе си с него!
Трябваше да чака дълго. Най-накрая дойде такси с исполински шофьор, на когото тя замаха живо.
— Имам среща в предградията — обясни тя набързо. — Не… не бих искала да съм сама, разбирате ли?
Той нищо не разбираше. Обикновено такива млади дами поставяха точно обратните искания.
Валеше сняг и духаше силен вятър, улиците ставаха все по-пусти и тъмни. Таксито се движеше сякаш безкрайно, докато най-накрая спря до бордюра.
— Това е „Сейнт Дънстън“, госпожице — рече шофьорът и остана до вратата на колата. — Но тук няма никой.
Почти веднага пристигна дълга лимузина и спря точно зад тях. Една прегърбена фигура слезе с мъка и зачака, като дишаше тежко.
— Одри!
Гласът несъмнено бе неговият. Тя пристъпи две крачки.
— Моля ви, елате вие тук — каза тя.
Той бавно се приближи и тя разпозна големия нос и дългата брадичка над белия шал.
— Елате тук и отпратете таксито си! — извика той нетърпеливо.
— Шофьорът ще остане — каза тя. — Нямам много време. Знаете ли, че полицията ви търси?
— Разкарайте тази кола! — повтори той ядосано. — Довела сте някого с нея, да ви вземат дяволите! Нали ви писах…
Одри видя блясъка в дясната му ръка и отстъпи.
— Заклевам ви се, че с мен няма никой друг, освен шофьора.
— Елате тук! — заповяда той. — Качете се в колата ми!
Тя искаше да се върне, но се подхлъзна на мокрия сняг и в този миг мъжът хвана двете й ръце и застана зад нея.
— Ей, какво означава това? — извика шофьорът и се приближи заплашително.
— Стой! — Гърлото на един пистолет го накара да спре. — Изчезвай оттук с колата си! Хайде!
Шепа монети паднаха в краката му и когато се наведе да ги вдигне, дръжката на пистолета се стовари върху тила му и той се сгромоляса на земята.
Това се случи, преди Одри да осъзнае опасността, в която се намираше.
— Ако викнете, ще ви прережа гърлото! — изсъска мъжът в ухото й. — Ще ви сполети същото като Маршълт и Тонгър, същото, което ще се случи и с Шенън, ако не направите това, което пожелая!
Той притисна с ръка устата й я придърпа към колата си. После внезапно я пусна, така че тя почти падна на земята. Преди да разбере какво става, я осветиха фарове и край нея профуча лимузината на Малпас. Видя трима мъже да тичат, чу изстрели и бе изправена на крака. В ръката, която я държеше, имаше нещо успокояващо и тя погледна нагоре към лицето на Дик Шенън.