Шенън не се замисли нито за секунда, придвижи се със заобикаляне оттук-оттам и скоро намери инспектора.
— Убийство — каза инспекторът. — Преди малко откриха трупа: Мъжът е бил пребит, преди да бъде хвърлен във водата. Ако искате, може да слезете по стъпалата и да го видите.
— Кога е станало?
— Днес — или по-скоро снощи около девет часа. Сега е почти два.
Шенън се спусна надолу и се наведе над тъмния обект, който един полицай осветяваше с джобното си фенерче.
— Джобовете му бяха празни — докладва сержантът, — но име го му ще открием лесно — има голям белег от нож напряко през лицето.
Когато Дик се върна с инспектора в Скотланд Ярд, там имаше тревога, защото току-що бе пристигнало съобщение, което бе изкарало всеки почиващ детектив от леглото.
Колата, в която пътувала съпругата на банкера, била нападната на най-тъмното място на Мал1 и детективът бил убит. Диамантената огърлица изчезнала в мъглата.
3
— Продадох пилетата по четири шилинга — обяви старата госпожа Графит и остави парите на масата.
Одри Бедфорд пресметна набързо сумата.
— Заедно с мебелите това прави тридесет и седем лири и десет шилинга — рече тя. — Значи стига точно за доставчика на храна за пилетата, за вашата заплата и за пътуването ми до Лондон.
— Бихте могли да ми дадете още една лира като бакшиш — изпроси госпожа Графит сълзливо. — Все пак толкова се погрижих за вас, след като почина любимата ви майка и…
— Глупости! — прекъсна я младото момиче. — Наистина добри парички сте прибрали в джоба си! Отглеждането на пилета не носи печалба и никога няма да донесе, ако продавачката върти тайно търговия с яйца.
— Къде смятате да заминете, госпожице? — попита госпожа Графит, за да насочи разговора към по-малко опасна тема.
— Още не знам. Може би за Лондон.
— Лондон е ужасен град — отбеляза госпожа Графит, като поклати глава. — Само убийства и кражби…
— Като казвате „кражби“, се сещам за нещо: какво стана с последните пилета? — меко пресече думата й Одри.
— Ах, тези ли! Не ви ли дадох парите? Трябва да съм ги загубила по пътя.
— О, тогава трябва само да повикаме някой полицай, той знае как да търси — рече Одри, след което старата жена веднага намери парите и напусна ядосано стаята.
Одри огледа стаята. Креслото, в което майка й винаги бе седяла, забила твърдо поглед в черната камина, Одри вече бе изгорила. Баща си никога не бе виждала. Навярно е бил лош човек, защото на въпроса й като дете: „Той умрял ли е, мамо?“ госпожа Бедфорд винаги отговаряше: „Надявам се!“
Сестра й Дора никога не задаваше такива неудобни въпроси, но тя бе по-голяма и споделяше коравосърдечните възгледи на майка им.
Одри изпи още една чаша чай и с това се свърши.
Мина през заснежената градина, за да отиде до гробището, където постоя малко пред гроба, после каза полугласно „Бог да прости“ и се върна в къщата.
Начало и край. Не тъжеше, но не се и радваше особено. Не се страхуваше от бъдещето. Получила бе добро възпитание, чела бе много, мислила бе много и през дългите зимни вечери се бе занимавала със стенография.
— Откога чакам! — изръмжа шофьорът, като хвърли куфара й в раздрънката и изгнила кола.
В този момент се появи непознат мъж.
— Извинете, госпожице Бедфорд — рече той, като държеше шапката си в ръка. — Казвам се Уилит. Мога ли да говоря с вас тази вечер, след като се върнете?
— Няма да се върна — отговори Одри.
— Няма ли? Тогава мога ли да помоля за адреса ви? Трябва… да говоря с вас по един много важен въпрос.
— Не мога да ви дам адреса си. Но ако ми оставите вашия, ще ви пиша.
Той надраска адреса си на лист хартия. Одри го взе, качи се в колата и затвори вратата й.
Катастрофата стана на ъгъла с Ледбъри Лейн. Дик Шенън се връщаше уморен от провинцията, където напразно бе ходил да проверява самоличността на жертвата, и взе завоя твърде навътре, така че сряза единия калник на старото такси като с нож.
Одри вече стоеше на мръсното шосе, когато Дик дотича до нея с шапка в ръка и израз на разкаяние върху хубавото си лице.
— Съжалявам много! Пострадахте ли?
Даде й седемнадесет, макар тя да бе вече на деветнадесет години. Облеклото й бе евтино, палтото явно прекроявано. Дори кожената му яка бе износена и похабена. Тези факти обаче му убягнаха. Гледаше я само в лицето, чиято красота му се стори безупречна. Линията на веждите или разположението на очите, изящната уста или цветът и гладкостта на кожата… Страхуваше се, че ако я чуе да говори, можеше Да се окаже, че тази, която мислеше за принцеса, ще има грубия говор на селянка.