— Как можахте! — рече ядосано.
— Успяхте ли… успяхте ли да го видите?
— Малпас? Не, само фаровете му. Моят човек ви изгубил от погледа си и по чиста случайност ви е видял да влизате през Кларънс Гейт. Имате късмет, че ми се обади в Мерилибън. Старецът каза ли ви нещо интересно?
— Не, само ми наговори цял куп страшни заплахи, които, да се надяваме, няма да бъдат изпълнени. Дик, връщам се при пилците си.
Шенън се засмя тихо.
— Мила моя, сега и най-войнственият измежду петлите ви няма да е в състояние да ви опази — каза той. — По някаква причина Малпас държи да ви отстрани. Докато аз съм ви поставил под денонощна охрана. Не го ли забелязахте?
След като я върна в хотела, Дик се прибра у дома и на вратата си се сблъска с господин Браун.
— Мен ли чакате? — попита Шенън.
— Да, от няколко минути. Хванахте ли го?
— Кого?
— Малпас, естествено. Нима мислите, че престрелката ви не е изплашила до смърт мирните жители край Риджънт Парк и не ви е направила страхотна реклама за борбата ви с този дяволски тип?
— Дяволски тип? Познавате ли Малпас?
— Много добре. И Лейси Маршълт също. Много по-добре от починалия Лейкър.
— Ще се качите ли с мен? — покани го Дик и Браун го последва толкова безшумно, че Шенън се обърна да види дали още е там.
— Току-що споменахте Лейкър. Кой е той?
— Крадец и пияница. Въпреки че познаваше Малпас, явно е бил достатъчно непредпазлив да го посети в пияно състояние — вследствие на което съвсем скоро трупът му бе намерен в Темза.
— Какво? Имате предвид мъжа, който е бил хвърлен във водата от кея?
— Да, това бе пияницата Лейкър. Учудвате ли се, че съществуват „дяволи в човешки образ“, които решават проблемите си чрез убийства? Защо не? Ако човек извърши едно убийство, без това да предизвика угризения у него, то всички останали са просто естествено продължение. Познавал съм много убийци…
— Познавал! — повтори смаян Дик.
— Да, дълги години съм бил в затвора. Името ми е Торингтън и бях осъден на доживотна каторга, но бях помилван, след като спасих две деца — деца на високопоставен служител в Кейптаун. Ползвам паспорт под чуждо име. И ме интересуват Малпас и още повече починалият Маршълт, но за това не искам да говоря сега. Интересувам се от престъпници, както някой би се интересувал от излязъл от релсите влак. Малпас е опасен, капитан Шенън. Едно убийство повече или по-малко е нищо за него. На ваше място бих го оставил на мира.
— Хубав съвет към полицейски служител!
— Но много полезен — отвърна Браун и после запита: — Къде пренесохте трупа на Маршълт?
Дик вдигна рамене.
— Трябва да е скрит някъде в къщата — отговори той уклончиво.
— Не вярвам. Имам едно предположение, но вече ви разказах твърде много. А сега, капитан Шенън, ще дойдете ли с мен да пийнем по чашка в хотела?
Дик отказа учтиво.
— Но все пак ще ме откарате дотам най-малкото? — рече мъжът и се усмихна по особен начин. — Аз съм един слаб стар човек и имам нужда от полицейска закрила.
Колкото до това, Дик се съгласи и по пътя забеляза, че сега господин Торингтън куцаше по-малко от преди. Сякаш от време на време забравяше да влачи крака си. Когато Шенън отбеляза този факт, Торингтън отвърна съвсем непринудено:
— Предполагам, че се дължи главно на навика. Дотолкова съм свикнал с влаченето на крака си, че е станало естествено за мен.
Като каза това, той се огледа с такова подозрение, че Дик попита:
— Очаквате ли да видите някого?
— Да, оглеждам се за сянката си. Днес никакъв не се е показвал.
Шенън се усмихна.
— Изглежда, не обичате да сте под наблюдение? Моите поздравления, че сте го забелязали.
Торингтън облещи очи.
— Имате предвид полицая, който ме следи ли? Той стои там на ъгъла. Не, говорех за човека, който е по петите ви.
— По петите ми?
— Да. Нима не знаехте? Боже мой, а аз си мислех, че знаете всичко.
23
Слик живееше в един старомоден хотел в Блумсбъри. Бе наел апартамент на първия етаж и нямаше нищо срещу остарялата обстановка. Дори напротив, постоянно бълбукащата цистерна под прозореца на спалнята му действаше успокояващо и представляваше за него удобно стъпало за прекрачване върху оградата на двора. По този начин можеше да стигне по-лесно до съседната улица, отколкото ако слезеше по стълбите и излезеше през входната врата. С какво всъщност се занимаваше, никой в хотела не знаеше. През ноща обикновено го нямаше, а по-голямата част от деня си проспиваше при заключени врати. Когато някой го посещаваше, гостът подсвирваше тихо от улицата, след което Слик сам слизаше, за да отвори. Вечер излизаше, и то винаги във фрак. Посещаваше някой бар, някой известен клуб или някой не толкова представителен нощен локал, след което следите му се губеха. Нощ след нощ опитни „сенки“ на Скотланд Ярд го преследваха и винаги го губеха от погледа си на едно и също място, а именно на ъгъла на Пикадили Сиркъс и Шафтсбъри Авеню — на най-светлото място в цял Лондон.