— Да, сър, и досега е живяла в едно село на име Фонтуел.
— Ами Дора Елтън, тя не е ли също родена Бедфорд?
— Точно така, под това име се е омъжила.
— Хм… дали това момиче…? Тя нали живее в Палас? А освен това тя е била секретарка на Малпас…
— Мисля, че Шенън не е равнодушен към нея, сър.
— Така ли? — отговори разсеяно той. — Всеки мъж би ухажвал едно хубаво момиче. Това не означава нищо. Но бих искал да поговоря с този Шенън. — Посегна към телефона.
Стормър имаше късмет, тъй като Дик току-що се бе прибрал у дома.
— Тук е Джон Стормър. Капитан Шенън?
— Стормър? А, да, детективското бюро.
— Слушайте, Шенън, от време на време съм ви помагал… Помните ли, че аз ви предупредих за Слик Смит, когато той дойде тук.
— Да. Държи се примерно — отвърна Дик.
— Винаги е правел такова впечатление, обаче той все пак печели отнякъде пари, за да се издържа. Но не ви се обаждам заради него. Естествено знаете, че починалият Маршълт ни възложи да наблюдаваме къщата му. Трябва да продължим, разбира се, да изпълняваме задачата, докато адвокатите му не я прекратят. Заповядал съм на хората си да подпомагат полицията.
— Това е много мило от ваша страна и разбирам загрижеността ви.
— Съмнявам се в последното.
— Кажете ми, виждали ли сте човека, когото адвокатите на Маршълт са назначили като иконом?
— Само съм го чувал.
— Тогава го огледайте внимателно! — предложи Стормър и затвори телефона.
Беше твърде замислен, когато излезе. Обядва в хотела на Одри и след това отиде във фоайето, където попита на рецепцията:
— Имате ли още свободни стаи?
Администраторът погледна в регистъра.
— Мога да ви дам номер 461, сър.
— Това е много високо. Бих искал стая на втория етаж.
Служителят отново запрелиства страниците.
— 250-а и 270-а са свободни.
— Хубаво, дайте ми тогава 270-а. Седемдесет е щастливото ми число.
Стаята на Одри бе номер 269.
25
Одри прекара целия ден в движение да си търси работа. На Дик Шенън не бе казала нищо, защото толкова го харесваше, че се смущаваше да поиска помощ от него. Този път се обърна към редактора на един вестник, за който по-рано бе писала статии за отглеждането на пилета. Той я бе приел и й бе предложил редакторско място в специализираното си издание. Заплатата не бе висока и тя използва останалата част от деня, за да си намери жилище. За щастие попадна на хубава стая в близост до редакцията. Веднага след връщането си в хотела съобщи на управителя, че ще освободи стаята.
Привечер при нея се отби Дик Шенън, който бе известен от един от хората си за предстоящето й преместване. Одри бе малко засегната, когато той й призна, че знае за всичко, което бе направила, но след това каза:
— Много се радвам, че дойдохте. Исках да ви покажа нещо.
Отвори ръчната си чанта, извади малкия кристал и го сложи върху протегнатата му ръка. Дик го изгледа с отворена уста, обърна го оттук-оттам и провери печата.
— Откъде, по дяволите, го имате? — извика той съвсем стъписан.
Тя му разказа и после попита:
— Какво е това тогава?
— Диамант — още не е шлифован. Струва около осемстотин лири.
Одри се вцепени.
— Наистина ли?
— Да, съвсем сигурно, а печатът е от минната компания. Някой знае ли за това?
— Н-не — рече тя замислено, — най-многото господин Малпас. Последния път, когато поисках долу ключа от стаята си и той не бе там, извадих всичко, което бе в чантата ми, и го сложих на масата. Намерих ключа в разкъсания хастар на чантата си.
— И тогава трябва да е видял диаманта — той или някой от агентите му! — каза Дик тревожно. — Затова вчера се опитваше да ви хване.
Одри въздъхна, когато остана сама. Вече съжаляваше за двора си с кокошките във Фонтуел. Но все пак се успокои, че бе намерила нова и не толкова лоша работа и скоро заспа. Събуди се след около два часа, когато нещо студено докосна лицето й.
— Одри Бедфорд, идвам да те взема — рече глух глас.
Тя скочи с писък. Беше съвсем тъмно.
Във въздуха над главата й се носеше едно матово и странно осветено лице!
Гледаше като вкаменена изкривеното от болка лице на Лейси Маршълт!
— Младата дама беше зле. Обадих се на лекар и извиках линейка.
— Не знаете ли какво й се е случило? — попита Дик. Стоеше по пижама край леглото си и държеше телефонната слушалка.
— Не, капитане. Нощният пазач чул ужасен писък на втория етаж и когато дотичал, вратата на госпожица Бедфорд стояла отворена. Видял, че била в безсъзнание, и ме извикал. Аз бях долу във фоайето.
— Никаква следа от Малпас?
— Ни най-малка, сър. Явно някой трябва да се е опитал да я нападне, тъй като господинът, който живее в съседната стая, бе намерен също в безсъзнание на другия край на коридора. Трябва да е бил ударен с гумена палка по главата и затова отиде в болницата, за да го превържат.