След пет минути Дик влезе в хотела и дотогава Одри се бе съвзела донякъде. Седеше по халат край газовата печка — съвсем бледа, но напълно на себе си.
— Не мога да кажа нищо друго, освен че видях господин Маршълт.
— И вие ли! — Дик прехапа ядосано устните си. — Вчера вечерта ние също имахме такова видение и това означава, че Маршълт още е жив и че е в ръцете на онзи дявол. Намерихме снощи в къщата му една спринцовка. Анализирахме течността в нея и се оказа смес от морфин и някакъв друг все още неустановен опиат, от която човек може да изпадне в състояние на пълно безсъзнание. Днес получих и писмо от Малпас. — Той извади лист с текст, написан на машина. — Това е препис. Оригиналът се изследва в Скотланд Ярд за отпечатъци от пръсти.
Одри взе писмото и зачете:
„Ако не сте глупак, вчера трябва да сте открили нещо. Маршълт не е мъртъв. Той носеше непробиваема жилетка, която щяхте да забележите, ако не се интересувахте само от момичето. Радвам се, че е жив — смъртта би била твърде добър изход за него и ще умре, когато аз реша, че му е настъпило времето. Ако искате да оживее, изтеглете пазачите и шпионите си от къщата.“
— Всички наблюдения съвпадат с казаното в писмото — поясни Дик. — Маршълт е държан постоянно упоен и Малпас го влачи навсякъде, където поиска.
— На мен не ми изглеждаше като истинско лице — отбеляза Одри.
— Предполагате ли, че е било маска? И аз не знам какво да мисля. Във всеки случай това е много странно!
На излизане от хотела Шенън се информира за госта or стая 270, но на рецепцията не знаеха повече от това, че се е регистрирал като „Хенри Джонсън от Южна Африка“ и че още не се е върнал от болницата.
На следващата сутрин Дик си спомни забележката на Стормър за назначения от адвокатите иконом и веднага отиде в къщата на Маршълт. Отвори му прислужницата, която вече го познаваше, и го заведе във всекидневната.
— Тук са станали явно големи промени — започна Дик. — Доколкото чух, сега имате нов иконом.
— Надали може да се нарече „иконом“, сър — отвърна момичето, колебаейки се. — Господин Станфорд бе приятел на господин Маршълт.
— Какво? Да не би да е Бил Станфорд? — изненада се Дик.
— Да, сър, господин Уилям Станфорд. Горе в кабинета е.
— О, тогава ще отида при него — рече Шенън, като се усмихна. — С господин Станфорд сме стари познати.
Бил седеше край камината с грамадна пура в уста и четеше някакъв спортен вестник.
— Добро утро, капитане — поздрави той равнодушно. — Очаквах ви. Не можете да си представите колко бях изненадан, когато адвокатите ме извикаха.
— Познавали сте го от Южна Африка, нали? — попита Дик.
— Да, но тук се движехме в съвсем различни кръгове. Маршълт сам ме е определил: „В случай, че по някаква причина изчезна, да се…“ и т.н. Работата е доста доходна, обаче не е приятна. Макар и да мога да излизам за час-два следобед, вечерно време атмосферата тук в къщата е толкова зловеща, че ми лази по нервите. А снощи бях свидетел на ужасяваща сцена.
Шенън седна.
— Да, това се е повторило навсякъде — каза той. — Действията на призраците стигнаха ли дотук?
— Моля ви, не говорете за призраци, капитане! Да ви призная, вчера наистина повярвах, че виждам… Но това е глупост!
— Помислили сте, че виждате Маршълт?
— Не, другия — Малпас.
— Къде?
— На вратата на склада. Само за части от секундата.
— И какво правехте там?
Бил се засмя неловко.
— Изтичах горе и се затворих там.
Шенън се изправи.
— Ако нямате нищо против, бих искал да разгледам този склад — рече той.
— Разбира се! — Станфорд отвори едно чекмедже и извади голяма връзка ключове. — Старият Тонгър е съхранявал там пушките и патроните на господаря си и всякакви други боклуци.
Помещението се намираше на края на един коридор, тръгващ встрани от преддверието, и имаше покрито огнище, малък прозорец със здрава решетка. Освен оръжия, седла, стари сандъци, газова печка, ръждясало менгеме, други инструменти и парцали за чистене, нямаше какво да се види.
— Какво има в тези сандъци?
— Не знам. Не съм поглеждал.
Шенън повдигна един капак.
— Патрони за пистолет — промърмори той — и един пакет от тях е бил изваден съвсем скоро. Този отдолу не е покрит с прах. Станфорд, защо мислите, че е бил Малпас?
— Не знам точно. По описанията. Никога не съм го виждал.
Дик се качи още веднъж горе и огледа вратата, която водеше към личните покои на Маршълт.