— Работи ли още? — запита той.
— Не знам — отговори Станфорд отегчено.
— Какво прави семейство Елтън? — попита Дик на прага, когато си тръгваше.
— Нямам представа. Никога не сме били близки приятели — измърмори Станфорд и затвори външната врата.
После се върна в кабинета, заключи вратата му към коридора и отвори тази към малката столова.
— Добър слух имаш, Мартин — каза той.
Елтън отиде до прозореца и проследи Шенън, докато го изгуби от погледа си.
— Винаги ми се изпречва на пътя! — заяви той, без да се вълнува особено. — Да, веднага познах гласа му, когато ви чух да разговаряте. Колко ще стоиш още тук? Имам нещо на ум.
— Съжалявам, Мартин, но сега трябва да играя честно. Бях приятел на Лейси.
— А Малпас, и него ли познаваш?
Станфорд сбърчи вежди.
— Да, познавам Малпас — прошепна той — и ако трябва да се вземе нещо, то знам откъде да го взема.
26
Уилиг бе крайно изненадан, когато след пристигането си в бюрото сутринта чу да се звъни настойчиво. Завари шефа си да лежи в окаяно състояние на дивана.
— Умирам! — промълви Стормър. — Донесете ми силно кафе и една опаковка пирамидон. О, главата ми! Има цицина като кокоше яйце — и покрай „кокошки“ се сещам нещо. Доведете ми това момиче Бедфорд!
— Нещо случило ли ви се е през нощта, сър?
— Не ме ли виждате? Но никой освен вас не трябва да го разбере. Ако някой пита за мен, в Америка съм…
Уилит побърза да донесе всичко поръчано.
— Обадете се на някой фризьор и ми намерете or най-близкия магазин една колосана яка! — Лицето му се изкриви болезнено, когато се протегна към чашата кафе. — Виждам, че горите от нетърпение да ме разпитате какво се е случило — допълни той. — Хубаво, бих се с един призрак и загубих.
— Кой беше?
— Не знам. Събудих се от някакъв писък, излязох навън да видя какво става, мярнах един, двама, трима души, а може би и шестима, да бягат по коридора и бях пометен сигурно също от толкова. Съвзех се едва когато детективът па хотела ми разкопча яката. А сега не забравяйте момичето. Взели са я на работа в едно специализирано списание за отглеждане на птици и не вярвам, че това ще й хареса. Идете при нея и й предложете място при нас. Разбирате ли ме?
— Да, сър.
— Добре, издебнете я, когато отива да закусва. Трябва да наблюдава този Торингтън или известен също като Браун. И не се връщайте, без да сте си свършили работата, Уилит! Толкова съм скапан, че ще бъда твърде груб.
Одри започна работата си в редакцията с известно задоволство, което обаче не се запази дълго. Скоро влезе в спор с господин Хепс, когато той настоя, че трябва да препоръчва храни за пилета, за които тя знаеше, че са направо вредни. А по-късно той побесня заради една статия, написана от нея.
— Прекалено е дълга! И стилът ви не ми харесва, госпожице. Тук ще трябва да спазвате изискванията, ако искате… Но къде отивате? — запита той учуден, когато тя стана и си взе шапката от закачалката.
— У дома, господин Хепс — отговори тя невъзмутимо. — Начинът, по който се работи тук, не ми харесва.
— Тогава вървете по дяволите! — изрева Хепс.
Тя веднага изпълни желанието му и работният й ден приключи към четири часа следобед. Съвсем прегладняла, Одри се запъти към най-близкото кафене и веднага след нея влезе един мъж, който, след като се поклони, седна на същата маса. Като го погледна бегло, той й се стори някак си познат, но не се замисли повече над това, а се зачете в съобщението във вестника за странната случка в хотел Палас.
— Извинете, госпожице Бедфорд!
Тя погледна слисано нагоре.
— Казвам се Уилит. Може би ще си спомните — веднъж идвах във Фонтуел, за да събера сведения.
— А, да, тъкмо когато заминавах за Лондон.
— Точно така. Аз съм служител в детективското бюро „Стормър“.
Одри кимна. Чела за тази известна фирма.
— Господин Стормър ми поръча да… да ви направя едно предложение, госпожице Бедфорд. Ние сме в затруднение. Една дама, която работеше за нас, се омъжи и досега не сме й намерили заместничка. Затова господин Стормър искаше да ви попитам дали ще проявите желание да работите във фирмата ни.
— Аз ли? Искате да кажете… като жена-детектив?
— Няма да ви натоварваме с неприятна работа, госпожице Бедфорд.
— И какво очаква господин Стормър от мен?
— Би желал да наблюдавате един господин — някой си господин Торингтън.
— Торингтън? Кой е той?
— Един голям богаташ от Южна Африка. Интересувате ли се от Южна Африка?
Одри вдигна рамене.
— Да, особено ако всички истории, които съм чувала, са верни… — рече тя замислено.