— Не искаме да ходите по петите на Торингтън-продължи Уилит. — По-добре ще е, ако се запознаете с него.
— Той… той престъпник ли е?
— Боже опази! Той е един съвсем почтен човек. Бихме искали само да знаем с кои хора има връзка…
— Мога ли да говоря лично с господин Стормър?
— Той се върна пак в Америка — излъга Уилит, но преди да замине, изрично ми нареди да ви спечеля на всяка цена за сътрудничка.
Одри се засмя.
— Е, мога да опитам — каза тя живо и Уилит пое дъх с облекчение.
Когато се върна в бюрото, Джон Стормър бе в по-добро настроение и той му разказа със задоволство за успеха си. После, веднага след като излезе, Стормър сграбчи телефона.
— Тук е Стормър Вие ли сте, господин Хепс? Благодаря ви много за помощта.
— Никак не ми бе приятно — отвърна редакторът с тон, изразяващ съжалението му. — Тя изглежда симпатично, интелигентно момиче. Какво ли ще си помисли за мен! Вече няма да се осмеля да погледна някое красиво момиче!
— Навярно ще се радвате, че така е по-добре — разсмя се Стормър и затвори.
Торингтън живееше в един от най-скъпите апартаменти на хотел Риц-Карлтън. Посещаваха го много рядко и когато един жалък дребен мъж помоли да съобщят за него, тъй като имал уговорка, наложи се да почака доста време, преди да бъде приет.
Господин „Браун“ седеше на бюрото си и отмести встрани писмото, което пишеше, за да огледа внимателно дребния човек.
— От Кимбърли ли идвате? — запита той. — Не си спомням, някога да съм ви виждал. Предполагам, че знаете какво име съм носил тогава?
— Знам го — отвърна дребният мъж, — но няма да го произнеса. Когато един човек се казва „Браун“, за мен той е се господин Браун. Откровено казано… излежавах наказание по същото време, когато и вие.
Торингтън бръкна в джоба си.
— Не си спомням за вас, тъй както положих доста усилия да забравя всички, с които съм работил.
На бюрото лежеше писмото, което възрастният домакин току-що бе завършил. Новодошлият забеляза завъртения подпис, но листът бе твърде далеч, за да може да го разчете. Търсеше предлог да се озове зад бюрото.
Възрастният мъж побутна към него една банкнота и рече:
— Надявам се, че по-нататък ще се чувствате по-до-бре.
Непознатият я взе, смачка я и за изненада на доброжелателя си я хвърли покрай него в празната камина. Учуденият господин „Браун“ се обърна и за тази секунда мъжът прочете подписа.
— Задръжте си парите! — каза непознатият. — Помислете си защо съм дошъл… Торингтън?
Даниел Торингтън се изправи.
— Вземете парите и не се правете на глупак!
Мъжът взе смачканата банкнота и си тръгна. Торингтън затвори тихо вратата. Откъде знаеше този…?
Тогава погледът му падна върху писмото и той разбра.
27
Елтън не се бе задържал дълго при Станфорд и тъкмо бе започнал да пише писмо, когато Дора, която не бе станала за закуска, слезе по халат. Той остави писалката и попита:
— Дора, какво всъщност си правила, преди да се запознаем?
— О, отначало пътувах като статистка с Марш и Бигнол. Марш банкрутира и тогава попаднах най-напред в едно стрелбище… Била съм всякаква — от първа любовница до гардеробиерка. Разбирам от електропроводи дори повече от някои техници. Но защо питаш?
— Къде си се запознала с Маршълт?
— Тук, в Лондон — отвърна тя след известно забавяне. — Бих искала да съм умряла преди това!
— Дора, обичаш ли го?
— Мразя го! — извика тя развълнувано. — Да, обичах го, дори съм си мислила за развод. Но не бях достатъчно лоша. Започнах да го отегчавам. В известен смисъл аз съм… старомодна. Лесните жени са като лесните пари — не се задържат дълго и като се изчерпят, човек си търси нещо ново. Една жена може да задържи мъжа само като събужда желание у него. Бъни, проумях това, когато той умря. Нямам предвид физическата му смърт — бях започнала да чувствам ужасна промяна в него. Както умря и Одри — да, тя умря… Старата ни роднинска връзка, колкото и слаба да бе, все пак имаше значение.
Мартин се бе излегнал в едно кресло и я наблюдаваше с полузатворени очи.
— Не вярваш, че е мъртъв, нали?
Тя вдигна нетърпеливо ръце.
— Не го чувствам като мъртъв… и ми е все едно.
Беше искрена. Елтън бе убеден в това.
— Говорил ли е някога за Малпас?
— Да, често! И тези случаи бяха единствените, когато е бил нервен. Малпас го мразеше. Пред полицията твърдеше, че не знае нищо, но знаеше доста много. Разправяше, че Малпас и той някога били съдружници и че избягал с жената на Малпас.
Мартин стана и сложи двете си ръце върху раменете й.
— Благодаря ти — за всичко, което каза. Мисля, че сега аз и ти ще държим повече един на друг. Какви чувства изпитваш по отношение на Одри?