„Тонгър бе облечен в сив костюм, черни обувки, риза па сипи райета и бяла колосана яка. В джобовете му имаше 27 лири и 200 франка, стар златен часовник, N. 984371, със златна верижка, два ключа, портфейл, рецепта за приспивателни таблетки (изписана от д-р Уолтърс, Парк Лейн, на когото Тонгър се е оплакал от безсъние), триъгълно шило. Сутринта на деня, през който е починал, Тонгър е пътувал до Париж, предал е едно писмо на неизвестен адрес и се е върнал още същия ден.“
Дик отвори един метален шкаф, извади малка кутия от него и е помощта на лупа разгледа това шило, което вече бе изследвано и мерено от опитни специалисти и което им бе създало доста главоболия. Инструментът бе дълъг около десет сантиметра, имаше изтъпен връх, а другият му край завършваше с дръжка. Шилото се разширяваше, като там, където бе закрепено в дървото, диаметърът му достигаше два сантиметра. На това място аматьорската работа бе забележима дори за неопитно око. Дик си спомни менгемето и пилите в склада и бе убеден, че този странен инструмент е бил изработен там. Но с каква цел?
Ядосан, той се облегна назад и започна да разсъждава, докато в главата му настъпи пълно объркване. Изведнъж скочи. Кой хвърляше камъчета по прозореца му? Погледна навън, но видя само двама-трима минувачи с отворени чадьри да вървят забързано по улицата. Но щом се обърна, отново едно камъче удари стъклото. Извика прислужника си, нареди му да седне между лампата и прозореца и тихо изтича до външната врата, която открехна само на сантиметър, за да слуша напрегна-то. Когато малко след това стъклото пак издрънча, той изскочи навън и хвана за ръката едно момиче в шлифер.
— Е, госпожице, какво означава това? — запита той и… погледна в засмените очи на Одри.
— Исках да говоря с вас и тъй като детективите никога не звънят.
— Какво искате да кажете? Влезте! Какво хвърляхте — храна за пилета ли?
— Не, въобще приключих работата с пилетата. Сега сме колеги.
През това време бяха стигнали стаята и след като прислужникът бе отпратен, Одри извади от чантата си малка сребърна звезда и я постави с театрален жест върху масата.
— Стормър? — измърмори той, като не вярваше на очите си. — Но вие казахте, че…
— С пилетата приключих веднъж завинаги — повтори тя, като съблече мокрия си шлифер. — Те не ми понасят Но виждам, че не сте свикнали с посещения на дами, капитане, и това говори във ваша полза. — Одри позвъни и после поръча на крайно изумения прислужник: — Много горещ чай и много гореща препечена филийка, моля! — А когато той изчезна, се обърна отново към Дик: — Когато при вас дойде дама, първото, което трябва да направите, е да я попитате дали не иска чай и второто — дали не е гладна. След това придърпвате най-удобното кресло до камината и питате със загрижен тон дали краката й случайно не са се измокрили — което при мен не се е случило. Може да сте добър детектив, но сте лош домакин.
— Сега ми разкажете какви приключения сте преживели! — помоли я той, след като изпълни съветите й.
Одри му разправи всичко и накрая добави:
— Така че единственото, което ще трябва да правя, е да живея в луксозен хотел и да наблюдавам с майчинско около един шестдесегодишен господин, който дори не ме познава и навярно ще се разсърди горчиво на моето настойничество. Но това е прилично занимание и във всеки случай господин Стормър е по-привлекателен от господин Малпас.
Тя замълча, когато прислужникът донесе чая и се зае да слага масата, след което Дик го отпрати.
— В крайна сметка и това е работа — каза Дик, — макар и не най-приятната за едно младо момиче. Все пак съм доволен, че сте при Стормър. Не знам какво точно да ви посъветвам. Имам някакъв план за бъдещето ви и бих искал да си намерите нещо по-весело и по-безопасно, докато реша загадката на Портмън Скуеър и тикна Малпас зад решетките. А после…
— Е, и какво после? — попита тя, когато той млъкна.
— После си надявам, че ще ми разрешите да… се позанимая с вашите работи — отговори той спокойно и в погледа му имаше нещо, което я накара да стане бързо.
— Трябва да си вървя — рече Одри. — Чаят бе чудесен.
Дик позвъни за шлифера й, който се сушеше в кухнята.
— Какво ще кажете, ако се заема с бъдещето ви?
Тя поклати глава.
— Не… не знам… Много съм ви благодарна за всичко, което сторихте…
В този момент прислужникът донесе шлифера и Дик й помогна да го облече. Веднага след това се позвъни и влезе Стийл.
Той се поклони леко на Одри и се обърна после към Дик.
— Какви са тези неща? — запита той, като извади шепа „кристали“ с различна големина. Изсипа една след друга няколко шепи върху масата. — Е, сър? — рече Стийл триумфиращо.