— Това са… — запъна се Дик, — това са диаманти на стойност около 250 000 лири.
— А в стаята на Малпас има три пъти повече — продължи Стийл. — Идолът е пълен с тях. Открих скривалището съвсем случайно, тъй като ми доскуча малко и взех да разглеждам двете бронзови котки. Размишлявах дали са само за украса или имат още някакво предназначение и когато дръпнах едното животно, то започна да се върти и да издава шум, сякаш съм пуснал голям часовник. Завъртя се на деветдесет градуса и като опитах с другото, историята се повтори. След това — не знам дали не съм натиснал несъзнателно някаква пружина — изведнъж гърдите на идола се разтвориха по средата. Покатерих се върху пиедестала и осветих с фенерчето си вътрешността му и — заклевам ви се, тялото му е пълно до половината с такива, а и с по-големи камъни!
Дик разгледа диамантите. Върху всеки от тях имаше малък червен печат, който удостоверяваше произхода му.
— Сигурно не ги е продал, защото през последните години цените на диамантите спаднаха заради свръхпредлагането им — забеляза той. — Надявам се, че сте затворили вратичката на идола след това.
— Естествено! И за щастие бях сам в стаята, когато направих откритието.
Шенън изсипа камъните в една купа, която прибра в сейфа си.
— Останалите трябва да се занесат още днес в Скотланд Ярд — заяви той. После покани Одри да дойде с него, взе една чанта и се отправи към Портмън Скуеър.
Стийл бе оставил двама на пост в стаята на Малпас. Трети се намираше в преддверието, а от горния етаж слезе инспекторът. По желание на Дик, с оглед да бъдат предотвратени някакви нови произшествия, бе извикан също и полицаят от преддверието. После Дик отиде до нишата и дръпна завесата встрани. Веднага щом завъртя котките, механизмът се задейства и покачил се на пиедестала, той извади шепа камъни.
— Наистина са там — рече той, като слезе отново на пода и изсипа камъните в чантата, лежаща на масата на Малпас.
В същия миг чу прещракване и се обърна. Двете котки започнаха да се въртят бавно и едновременно с това всички светлини изгаснаха.
— Застанете пред вратата! — изкомандва бързо Шенън. — Един от вас да се придвижи до бюфета и да притисне върха на палката си към ламперията. Помести ли се, да удря с палката. Къде са фенерчетата?
— Вън на стълбите, сър — обади се инспекторът.
— Вземете ги! Полицаят на вратата да пропусне инспектора и да внимава много, този, който се върне, наистина да е пак инспекторът.
Одри почувства сърцето си да бие лудо и ръката и затърси тази на Дик.
— Какво ще стане? — прошепна тя уплашено.
— Не знам — отвърна Шенън също толкова тихо. — Стойте близо до мен!
— Вратата е затворена! — извика инспекторът.
Едновременно с това Стийл, който пълзеше по пода към идола, запита:
— Няма ли някой кибрит? Капитане, не чухте ли нещо?
— Стори ми се, че тух леко скърцане. Можете ли да напипате идола?
— Мисля, че… О, Боже!
Кръвта на Одри се смрази от този вик на болка.
— Какво има? — викна Дик.
— Опарих се! — Чуха го да стене.
— Нещо гори — промълви Одри. — Не ви ли мирише?
Точно тогава лампите се запалиха отново. Изглежда, нищо не се бе променило. Стийл опипа ръката си, върху чиято длан се бе появила тъмночервена следа.
— От изгаряне е — изпъшка той.
Дик изтича до него и докосна пиедестала, върху който стоеше идолът. Беше леденостуден.
— Мисля, че беше нещо, което стърчеше от пода, сър — каза Стийл, — нажежена пръчка или нещо подобно…
— Най-напред да извадим камъните! — реши Шенън и завъртя котките. Вратичката се отвори, той се покачи и бръкна вътре.
Тялото на идола бе празно.
29
Всякакво търсене бе без резултат. Нямаше Никаква скрита врата, а стоманените въжета на асансьора бяха вече срязани по нареждане на Дик.
— Вземете си фенерчетата! — заповяда Шенън. — Отсега нататък всеки ще ги носи постоянно със себе си.
Като по сигнал осветлението изгасна пак и вратата се затвори, преди някой да успее да я стигне. Но този път мракът се задържа само за секунда.
— Това взе да става странно… — започна Дик и млъкна внезапно, тъй като светлините се запалиха отново.
Пред идола лежеше нова и голяма кожена чанта. Шенън се спусна към нея, вдигна я и я сложи на масата.
— Внимавайте, сър! — извика Стийл.
Дик опипа бързо чантата.
— Не е бомба — рече той и я отвори.
Едва не изпаднал в безсъзнание. Чантата бе пълна почти до ръба с камъните, които бе видял в гърдите на идола. Дик пое дълбоко дъх и махна на Стийл да се приближи.