— Не, само се изплаших малко. Но сега ще изпусна влака си. — Тя погледна угрижено към повреденото предно колело.
Гласът й разнесе тревогите му. Принцесата-просякиня бе дама!
— До гарата в Барнхъм ли сте? — запита той делово. — Тя ми е на пътя, а освен това трябва да пратя помощ на бедния ви шофьор.
— Защо не внимавате? — проклинаше ядосано шофьорът на таксито. — Пътят само за вас ли е?
Дик разкопча палтото си и бръкна за портфейла си.
— Ето визитката ми, една банкнота и молбата ми да ме извините — рече той. — Ще ви изпратя някой от Барнхъм. А сега, госпожице, ще ми се доверите ли?
Като се усмихна, тя се качи, куфарът й бе пренесен от таксито и Дик зае мястото си.
— Мога ли да ви откарам до Лондон? — попита той, след като подкара колата.
— Мисля, че бих предпочела да пътувам с влака. Възможно е сестра ми да дойде на гарата да ме посрещне.
— Някъде наблизо ли живеете?
— Да, имах птицеферма във Фонтуел. Но от пилета не можех да живея, затова продадох старата къща — или по-скоро всичко се стопи в ипотеките.
— Хубаво е, че имате сестра, която ще ви чака на гарата — каза той почти бащински. Тя му изглеждаше толкова млада. — А, ето че сме в Барнхъм вече!
Слезе заедно с нея, пренесе нищожно малкия й куфар до вагона и настоя да изчака потеглянето на влака.
— Сестра ви в Лондон ли живее?
— Да, на Кързън Стрийт.
— Тя… искам да кажа, тя работи ли там?
— О, не. Тя е омъжена — за господин Мартин Елтън.
— По дяволите! — изплъзна му се от устата за негов ужас. Но за щастие тогава се чу сигналът на влака и Дик изтича да купи един-два вестника.
— Много мило от ваша страна, господин…? Аз се казвам Одри Бедфорд.
— Няма да забравя това име! — извика той подире й, тъй като влакът потегли.
Върна се бавно към колата си. Дора Елтън, сестра й, бе именно тази лондонска мо-шеница, която най-усърдно преследваше.
4
Лейси Маршълт някога бе бил сенатор в Законодателната комисия на Южна Африка и оттогава носеше — за най-голямо удоволствие на помощника си Тонгър — титлата „ескуайр“.
През една мрачна сутрин той стоеше на прозореца и гледаше навъсено дъжда навън, когато Тонгър влезе да му донесе пощата. Маршълт взе един син плик, отвори го и прочете: „Успях!“
— Изпрати му двадесет лири! — каза той и хвърли писмото на прислужника си.
Тонгър прочете съобщението и рече замислено:
— Писмото наистина ли идва от Матйесфонтен?
— Не виждаш ли печата на плика? — отвърна Лей-си.
— Хм, да! Слушайте, Лейси, кой е човекът, който живее в съседство? — продължи Тонгър. — Казва се Малпас. Вчера говорих с един полицай и той каза, че този тип не бил с всичкия си, живеел съвсем сам и сам си гледал домакинството. Кой може да е той?
— Изглежда, знаеш за него повече, отколкото аз — измърмори Маршълт.
— Ами ако е той? — предположи Тонгър.
Маршълт се извърна:
— Изчезвай оттук, магаре такова!
— Частният детектив, който поръчахте, чака навън — каза спокойно Тонгър и Лейси изруга.
— Защо не каза веднага? С всеки ден ставаш по-глупав! Недей да се подсмихваш така! И доведи човека!
В стаята влезе бедно изглеждащ мъж и подаде на Лейси една снимка.
— Намерих я — рече той — и набързо направих тази снимка. Това е тя, казва се Одри Бедфорд. Майка й е починала — преди пет години. Но имам и нейна снимка, само че групова. — Той извади една по-голяма снимка и Лейси припряно му я взе от ръката.
— Боже мой! Да, още като видях момичето, имах чувството…
— Значи я познавате, господин Маршълт?
— Не! Какво прави? Сама ли живее?
— Досега е живяла сама, но съвсем скоро е трябвало да продаде къщата си. Трябва да е останала без средства и вчера е отпътувала за Лондон.
— Красива е като картинка, нали?
— Да, наистина е изключително красива. За съжаление не ми провървя, тъй като капитан Шенън се появи в ресторанта във Фонтуел, за да смени гума.
— Кой е Шенън?
— Едно от най-големите кучета, които имат в Скотланд Ярд. Новият главен комисар. Но не се издадох за какво съм във Фонтуел. Той само ме скастри жестоко, защото се бях представил за служител на Скотланд Ярд.
Лейси, изглежда, не го слушаше.
— Намерете ми адреса на госпожица Бедфорд и се опитайте да се запознаете с нея. Представете се за бизнесмен, дайте й пари на заем — но внимавайте да не я изплашите! — Той извади половин дузина банкноти от портфейла си, сгъна ги и ги пъхна в протегнатата ръка. — Поканете я веднъж на вечеря тук — добави той тихо.