— Това са, изглежда, всичките, които бяха вътре, нали? — попита той.
Онемял от смайване. Стийл успя само да кимне с глава.
— Инспекторе, кажете на хората да си съберат нещата — продължи Шенън. — Прекратявам охраната на тази сграда.
Малко по-късно всички напуснаха къщата и когато Дик протегна ръка да затвори вратата, тя сама се затвори. Веднага след това вътре се запалиха всички лампи, някой дръпна завесите на единия от прозорците и погледна навън.
Те се качиха в чакащата ги кола, Шенън бе притиснал здраво към себе си кожената чанта.
— Най-напред ще отидем у дома при мен — обясни той на Одри. — Там ще вземем и останалите камъни, след което ще ги отнеса в Скотланд Ярд. Ще се успокоя едва когато се намират зад непробиваемите стоманени врати.
— Уф! — промърмори Одри. — От мен не става добър детектив. За малко да извикам!
— И аз също, госпожице Бедфорд — обади се Стийл. — Не можете ли да се отклоните малко от път я и да ме оставите в болницата Мидълесекс? Бих искал да превържат ръката ми.
Направиха отклонението и когато Стийл слезе, Одри забеляза:
— Трябваше да вземете и някой полицай с нас, капитане.
Той се засмя.
— Между Уордър Стрийт и Скотланд Ярд нищо няма да ни се случи — отвърна той.
Но след няколко минути ги сполетя беда. Една голяма лимузина ги настигна отзад, изведнъж зави и блъсна малкото такси, като го отхвърли върху тротоара.
Първата мисъл на Дик бе Одри. Бе я хванал с едната си ръка и придърпал към себе си, за да запази лицето й, когато стъклата на прозорците се пръснаха на хиляди парчета. В следващия миг вратата се отвори и една ръка се появи вътре. Шенън, като я видя да сграбчва кожената чанта, замахна с юмрук. Ударът закачи човека в рамото, така че за секунда той пусна чантата. След това последва ответен удар през вратата. Дик видя блясъка на стомана и като се отдръпна и извъртя, за да го избегне, се опита да ритне противника си. Чу се вик и един нож падна върху натрошените стъкла.
— Дръжте го! — извика Шенън, забелязал дотичалия полицай. Но ревът на мотора заглуши гласа му. Другата кола изви в дъга около полицейския служител и изчезна по Шафтсбъри Авеню.
Дик с мъка изпълзя от колата и помогна на Одри да се изправи на крака.
— Засякохте ли номера? — попита той.
— Да, сър — каза шофьорът. — XG 97435.
Дик се изсмя.
— Това е номерът на собствената ми кола! — поясни той — Във всеки случай приятелчето ни има чувство за хумор.
Приближи се един инспектор, който след кратък разговор с Шенън осигури кола и отиде с тях на Хеймаркет.
— Виж ти! — рече Дик, когато стигнаха жилището му и той погледна нагоре към прозорците. Бе наредил на прислужника си да не напуска всекидневната, преди той да се е върнал, а сега горе бе тъмно.
— Останете в преддверието и дръжте чантата — рече той на полицейския служител. — Одри, застанете зад инспектора.
Шенън включи осветлението на стълбите и отвори вратата на жилището си. Крушката в коридора липсваше, така че той напразно въртеше ключа. Влезе с изваден пистолет в затворената всекидневна, запали лампата и видя прислужника си Уилям да лежи в кръв пред дивана. А стоманеният сейф зееше насреща му! Разбитата врата висеше на едната си панта. Купата с безценно то съдържание бе изчезнала.
За щастие раната на Уилям не се оказа толкова опасна и когато прислужникът започна да се съвзема, Дик влезе в съседната спалня. Прозорецът й стоеше отворен. Той го затвори и пусна щорите. Освен това чекмеджетата на нощната му масичка бяха извадени, а леглото му бе разбъркано.
Излезе отново от апартамента и видя, че сега стълбите бяха тъмни.
— Кой изгаси светлината? — викна той отгоре.
— Мислех, че вие сте го направили, сър! — отговори инспекторът.
— Качете се тук и донесете чантата. Одри, моля ви, качете се и вие.
— Чантата ли, сър? Та нали вие я взехте!
— Какво? — изкрещя Шенън.
— Когато преди малко слязохте, нали ми казахте: „Дайте ми чантата и останете тук!“.
— О, невероятен идиот! Не можахте ли да го видите? — възмути се Дик.
— Беше тъмно, сър.
— А вие видяхте ли го, Одри?
Отговор не последва.
— Къде е младата дама?
— Тук долу до вратата.
Дик се завъртя и запали осветлението.
Одри бе изчезнала.
Шофьорът на таксито още чакаше. Беше видял „господина“ да излиза с чантата в ръка, а после бе излязла и дамата. Накъде бяха тръгнали и дали се движеха заедно, не можеше да каже.
За възможно най-кратко време всеки полицейски участък в Лондон бе научил за кражбата. Всички дежурни полицаи знаеха, че трябва да се оглеждат за мъж с голяма чанта, както и за точно описана млада дама в шлифер.