— Дороти? — промълви Одри слисана. Все пак изпита нещо като радост и отиде веднага на телефона.
Когато Дора отговори, гласът й звучеше глухо.
— Колко мило, че искаш да дойдеш! Нали сега работиш за Стормър?
— Откъде знаеш?
— Някой ми каза. Но това няма значение, стига да дойдеш.
Одри използва случая да разпита камериерката за тайнствения господин Торингтън.
— Казват, че е милионер — отвърна тя, като вдигна рамене, — но не виждам да е щастлив с парите си. През целия ден седи в стаята си и пуши или чете, а вечер излиза. Но не ходи на театър или други такива места! Не, само скита из улиците. Ех, и аз да бях като него! Всяка вечер щях да ходя в „Пале дьо Данс“.
— Сега тук ли е?
— Да, преди малко му занесох закуската. Едно трябва да призная: винаги е учтив и живее съвсем порядъчно. Става в пет часа и тогава портиерът трябва да му носи кафе и кифличка. Казва, че е привикнал толкова отдавна към това, че вече не може да се промени.
— Има ли си секретар?
— Не, нищо си няма. Дори папагал!
По обяд Одри се обади по телефона в бюрото „Стормър“. Изглеждаха много доволни от бедния й отчет и тя се замисли учудено върху това по пътя към Кързън Стрийт.
Дора я прие много приятелски, хвана я за раменете и попита:
— Наистина ли си ми простила? Слава Богу, изглеждаш много добре. Никой не би повярвал, че си с цяла година по-голяма от мене!
— По-голяма от теб? — повтори стъписано Одри.
— Да, сестричке! За объркването е виновна мама. Тя се държеше толкова странно, особено с неблагоразположението си към теб. Ти си родена една година преди мен. Ето, това тук е актът ти за раждане: „Одри До-роти Бедфорд“. Бедфорд бе първият съпруг на мама.
Одри погледна недоумяващо документа.
— Но тя винаги казваше, че ти си по-голяма и в училище ти винаги бе с един клас преди мен! Ако това е така, баща ми…
— Точно така, скъпа! Твоят баща не лежи в затвора — каза тихо Дора. — Не исках да го приема, но… става дума за моя! Той е американец, който дошъл в Южна Африка и се женил за мама, когато си била на четири седмици.
— Невероятна история! — промълви Одри. — Изведнъж не трябва да се казвам Одри! А и двете ли носим името Дороти? — Изведнъж тя трепна и скочи от стола. — Мога да докажа, че съм по-малката! — извика тя триумфиращо. — Мама сама ми каза къде е било кръщенето ми — в една църква в Розбанк в Южна Африка!
След като Дора изпрати сестра си до външната врата и се върна във всекидневната, от съседната стая излезе съпругът и.
При вида на изражението му тя се отдръпна изплашена.
— Мартин, да не си решил…?
Той кимна. Между него и приказното богатство стоеше един човек.
Господин Уилит винаги се смущаваше в присъствието на Дан Торингтън. Дори и сега проницателният поглед на възрастния мъж му причиняваше неудобство. Торингтън седеше с цигара в устата, обърнал гръб на огъня в камината.
— Имам пълно доверие на Стормър — каза той живо, — но такова младо момиче не става за моя секретарка. Ще ми играе по нервите! И въобще коя я тя?
— Момичето, което работеше за Малпас, сър.
— Да не е приятелката на този симпатичен капитан Шенън?
— Точно тя, сър.
— О! — Торингтън потри брадичката си — И Шенън ли желае това?
— Шенън не знае нищо, сър. Идеята бе на господин Стормър За да ви кажа истината…
— Аха! — забеляза сухо той — Значи най-накрая истината! Е, нека да я чуем!
— Тя работи за нас и бихме искали да имаме някой край вас — за всеки случай.
— Толкова ли е способна тази млада дама? — засмя се Торингтън. — Добре, изпратете момичето днес следобед. Най-малкото мога да я видя. Как се казва?
— Одри Бедфорд.
Името не му говореше нищо.
— Значи в три — отвърна той.
— Тя е тук в хотела. Бихте ли…
— Какво? Още сега ли сте я довели?
— Тя живее тук — рече Уилит.
Торингтън се усмихна развеселен.
— Ако паметта ми не ми изневерява, почти съм убеден, че ще съм зает през цялото време, за да я пазя — забеляза той. — Но нека да дойде!
Уилит излезе и след малко се върна с Одри.
Торингтън я огледа с бърз поглед от главата до петите.
— Никога не бях виждал нещо, което да прилича по-малко на детектив — рече той сухо.
— И аз си се представям още по-малко като детектив — отвърна тя с усмивка, когато той й подаде ръка. — Господин Уилит ми каза, че бихте искали да ме назначите като секретарка.
— Господин Уилит преувеличава — поясни Торингтън добродушно. — Опитна секретарка ли сте?
— Не, не съм — призна тя угрижено.