Масата бе наредена за двама души, а и от вечерята не можеше да се иска повече, тъй като въпреки всичките си недостатъци Дора бе чудесна домакиня.
— Нека да изпием бутилка шампанско — предложи тя, — за да отпразнуваме одобряването си.
Стана от масата, извади от сребърната кофичка една изстудена бутилка и умело махна телта около тапата й.
Одри се засмя.
— Отдавна не съм пила шампанско — рече тя.
— Мисля, че такова шампанско надали някога си пила — отвърна живо Дора. — Мартин е познавач, казвам ти.
Тапата изхвръкна с гръм й тя напълни една чаша, така че пяната преля.
— За щастливото ни бъдеще! — каза тя и вдигна чашата си.
Като се усмихна, Одри отпи.
— Трябва обаче да го изпиеш до дъно! — извика Дора.
Одри се подчини, вдигна тържествено чашата си и я изпразни.
— О! — възкликна тя, като се опитваше да си поеме дъх. — Не разбирам много от шампанско. Това ми се струва горчиво.
Половин час по-късно прислужницата се върна неочаквано.
— Мислех, че ще ходите на театър? — учуди се Дора.
— Боли ме главата — оплака се момичето. — Съжалявам, обаче наистина не можах да използвам билетите, които ми подарихте. Навярно мога да помогна при сервирането…
— Вече вечеряхме — отвърна Дора — и госпожица Бедфорд току-що си отиде.
Мъжът, с когото Торингтън имаше уговорена среща в Риц-Карлтън, веднага бе отведен горе. Торингтън му хвърли остър, преценяващ поглед и мълчаливо му посочи един стол.
— Ако не се лъжа, вече сме се виждали, господин Торингтън — започна Мартин.
— Много добре знам, че никога не сме се виждали, макар да ви познавам от приказките на хората — каза Торингтън. — Свалете си палтото, господин Елтън. Поискахте да говорите с мен на четири очи и по различни причини аз се съгласих. Мисля, че вие сте зет на секретарката ми.
Мартин кимна тъжно.
— За съжаление да — отвърна той.
— За съжаление ли? — Възрастният мъж повдигна вежди. — А, имате предвид миналото й? Бедното момиче е било замесено в някаква кражба. Искате да ме предупредите да се пазя от нея ли?
— Не, идвам по съвсем друга причина — рече Мартин, който въпреки сериозното изражение на Торингтън имаше чувството, че старият човек му се присмива. — Господин Торингтън, извинете ме, ако засегна една доста болна тема. Преди години сте бил осъден в Южна Африка…
— Да, станах жертва на един от най-големите мошеници в бизнеса с диаманти, Лейси Маршълт, който сега е мъртъв.
— Имали сте млада жена — продължи след пауза Мартин — и дете, малко момиче на име Дороти.
Торингтън кимна мълчаливо.
— Съпругата ви била извън себе си от срам. Напуснала Южна Африка и повече не сте чули за нея, така ли?
— Не съвсем. Веднъж, само веднъж ми писа.
— Тя се върнала с бебето и с по-голямата си дъщеря в Англия, приела името „Бедфорд“ и живеела от малкия си приход.
— От рента — поправи го Торингтън. — Преди да ме арестуват, платих рентата в една банка. Моля, продължавайте!
Мартин пое дълбоко въздух.
— По някаква причина майката отгледала децата си, като представила Дороти като дъщеря на първия си съпруг, докато по-малкото момиченце изкарала по-голямо. По каква причина…
— Оставете това! — прекъсна го Торингтън. — Всичко може както да е вярно, така и да не е вярно. И по-нататък?
Тогава Мартин предприе решаващата крачка.
— Сигурно мислите, че дъщеря ви Дороти е мъртва, сър. Но това не е така. Тя е жива. Живее тук в Англия… и е моя жена.
Даниел Торингтън го изгледа.
— Това ли е историята, която искахте да ми разправите? — попита той. — Че малката ми Дороти още е жива и е ваша съпруга?
— Да, господин Торингтън.
— Аха! — потри ръце възрастният мъж. — Наистина ли?
Настана дълга потискаща пауза.
— Знаете ли точно обстоятелствата на арестуването ми? Не? Тогава ще ви ги разкажа. — Погледна нагоре към тавана, облиза устните си и сякаш преживя случката в съзнанието си.
— Седях на стъпалата пред къщата си в Уинберг и държах в скута бебето си, когато видях Маршъл да излиза от храсталака. Учудих се, че идва при мен, но видях, че водеше двама полицаи със себе си. Той се страхуваше от мен, страхуваше се до смърт! Когато се изправих и сложих детето в люлката, той извади пистолет и стреля. Покле каза, че аз пръв съм стрелял, но това бе лъжа. Изобщо нямаше да стрелям, но куршумът му улучи люлката и чух писъка на детето. Тогава стрелях по него и щеше да е мъртъв, ако не бях извън себе си заради детето. Така че не го уцелих и вторият му изстрел ми счупи крака. Знаехте ли това?