— Това е мошеникът — каза по-дребният от тях и бутна окованата си в белезници жертва в ръцете на чакащите полицаи.
После с едно движение свали носа, брадичката и перуката си от главата.
— Мисля, че ме познавате, нали?
— Да, много добре — отвърна Дик. — Вие сте Слик Стормър, или ако ви харесва повече — Слик Смит.
— Кога го разбрахте?
Шенън се засмя.
— Един толкова умен детектив като вас би трябвало да знае — рече той.
Тогава забеляза някого в коридора — една фигура, която уплашено стоеше надалеч. За секунда се озова при нея.
Слик хвърли един поглед и затвори вратата.
— Мога да си представя, че бихте искали да видите дъщеря си и че тя ще се радва да ви поздрави, но мисля, че този мъж я познава по-добре от вас — заяви той и Торингтън кимна мълчаливо.
— Какво всъщност мислехте за мен тук, така и не ми стана ясно до края — рече Слик Смит, когато вечерта бе седнал като почетен домакин на председателското място на една празнично наредена трапеза. — Поех задачата преди повече от деветнадесет месеца, когато господин Торингтън ми се довери и ме помоли да издиря съпругата му и да събера сведения за мнимата смърт на дъщеря му. Това, което ми разказа по този случай за Лейси Маршълт, ме заинтригува не само като детектив, но и като човек. И тъй като знам, че частните детективи не са много на почит, споменах на капитан Шенън — от позицията на господин Стормър, — че един известен американски крадец ще пристигне в Англия и дадох сигнал за тревога. Последствието от това бе, че „Слик Смит“ от този момент нататък бе поставен под наблюдение. Установил съм си правило само трима или четирима от служителите ми да ме познават лично, което ми дава предимство, че тези трима или четирима могат да ме идентифицират, но не биха го направили. Освен това можех да държа винаги някой от тях в близост до мен, без да предизвиквам подозрение всред познатите си от престъпния свят. Сигурно ще си спомните, че постоянно по петите ми бе някой от служителите на Стормър.
Възложено ми бе също така да тръгна по следите на голямо количество диаманти, което е било откраднато от мините на Торингтън и по мнение на тамошната полиция прехвърлено в Англия. Известно е, че в Южна Африка се наказва всеки, който притежава нешлифовани диаманти, без да може да докаже произхода им. Именно такава търговия обаче въртеше Лейси Маршълт от години и той си бе изградил изключително добра куриерска служба, за да прехвърля диамантите. Закупил бе под две различни имена две къщи на Портмън Скуеър, като бе поръчал на една италианска фирма да обзаведе номер 551 с хитроумни електрически системи. Самият Лейси бе сръчен техник и връзката между камината и идола за него бе работа, която му доставяше удоволствие. Идола бе купил в Дърбън. От години бях по следите му и знаех добре тайните му, но системата с шилата бе собствено изобретение на Маршълт.
Историята се превърна в трагедия заради бедния Тонгър. Маршълт имал връзка с дъщеря му и когато Понгър разбрал, Маршълт накарал момичето да прехвърли вината върху Торингтън и я изпратил бързо в Ню Йорк При условие, че пазела тайната и пишела редовно успокоителни писма на баща си, той й изпращал прилична сума за издръжката. Но момичето попаднало в лоши ръце, започнало да пие и в изблик на отчаяние се върнало в Лондон. Тя е била жената, търсила в пияно състояние утеха при баща си, която сте видели, госпожице Одри, а после намерихте мъртва в Грийн Парк. Въпреки че Тонгър го бил премълчал, Маршълт разкрил, че тя се намирала скрита в къщата, и в страха си, че истината може да излезе наяве, решил да премахне нещастницата. За тази цел изпратил Тонгър в Париж под някакъв предлог, дал на момичето шише коняк и й казал да отиде в парка и да го чака там. Планът бил замислен умело, но за нещастие Тонгър научил още същата вечер за смъртта на дъщеря си — и то точно в момента, когато Маршълт чакал в съседната къща госпожица Одри. Тонгър бил извън себе си, втурнал се през камината в стаята на Малпас и поискал сметка от Маршълт, като го заплашил с пистолет. Стрелял два пъти и решил, че е мъртъв, защото не знаел за бронираната жилетка. Но когато Тонгър се върнал в номер 552, Маршълт се съвзел, настигнал го и го застрелял, след което избягал.
От предпазливост се бил погрижил за скривалище. Под името на някакъв адвокат наел апартамент в сградата на Гревил, което отдавна ми бе известно, тъй като живеех наблизо Точно там отишъл през онази вечер, за да се подкрепи малко и после се върнал, за да вземе диамантите. Това го знам, защото го видях.
— Ваше ли бе лицето, което през същата нощ видях през прозореца на покрива? — попита живо Дик.