— Знам, че говоря на двама напълно безскрупулни, безсърдечни и бездушни хора — рече Дик. — Можете да си вървите!
Лейси Маршълт седеше в столовата си. Разгърнал бе пред себе си вестник и сравни една снимка с тази на някакъв фотограф от пресата: слизащо от колата момиче между полицай и надзирателка, а зад тях любопитни зяпачи.
Тонгър нахълта в стаята.
— Звъняхте ли, Лейси?
— Да, преди десет минути. И веднъж завинаги: забранявам да се обръщаш така към мен!
Дребният мъж потри доволно ръце.
— Получих писмо от моето момиче — рече той. — В Америка е и се справя добре — живее в първокласни хотели. Отракана е.
Лейси сгъна вестника и го остави.
— Госпожа Елтън ще дойде всеки момент. Ще влезе през задната врата. Изчакай я там и я преведи през зимната градина в библиотеката. Когато звънна, ще я изведеш отново по същия път.
Когато само след пет минути Дора се появи в библиотеката, Лейси стоеше пред огъня в камината.
— Измъчих се страхотно, за да дойда тук — каза тя. — Не можеше ли да е след обяд? Трябваше нещо да излъжа Мартин. Няма ли да получа целувка?
Той се наведе и докосна с устни бузата й.
— Ама че целувка — рече тя иронично. — Е, и сега…?
— Този обир на диаманти — отвърна той. — Изглежда, полицията вярва, че обвиненото момиче е сестра ти?
Дора замълча.
— Знам, разбира се, Че си крадла. Мъжа ти познавам от Южна Африка, и той е от бандата ти. Но това момиче — и то ли е замесено?
— Сам знаеш това най-добре — отговори тя ядосано. — Между другото, отвън стоеше човек и наблюдаваше къщата, когато влязох.
— Тази къща? Какъв човек?
— Изглеждаше като джентълмен, слаб и изискан, и… накуцваше…
— Какво? — хвана я Лейси за ръката. — Лъжеш!
Тя се отскубна изплашено.
— Лейси! Какво ти става!
— Какво ли — нищо, нерви! Момичето значи е сестра ти.
— Природената ми сестра — промълви тя.
— Искаш да кажеш, че сте от различни бащи?
Дора кимна.
Той замълча за момент. След това се засмя мрачно.
— Значи тя се жертва, за да спаси теб? На мен ми е все едно. Мога да почакам.
8
През една мъглива декемврийска сутрин вратата на предварителния арест се отвори и през нея излезе младо момиче в кафяво кадифено палто, което тръгна оттам, без да се оглежда, в посока към Кемдън Таун. Качи се на един трамвай и не забеляза, че в същия миг покрай нея профуча дългата спортна кола на Шенън. Той закъсня с три минути.
Успяла бе да спести няколко шилинга от работната си заплата. Слезе на гара Юстън. Лицето й бе отслабнало леко, а очите й гледаха по-сериозно, но си бе старата Одри, която си поръча в един ресторант голяма порция пържени яйца. Десет дни бе живяла всред пропадналата измет на престъпния свят, без да слезе до нивото й и без да се почувства прекомерно превъзходство над тях. Имаше горчиви нощи, когато причиненото й зло взимаше надмощие над нея и през които затваряше Очите си пред отвратителната действителност. Нощи, през които съзнанието й за нейното положение я довеждаше до границата на лудостта.
Все пак постъпката на Дора не й се стори неестествена. Всичко подхождаше много на Дора. Само мисълта, че характерът на сестра й имаше толкова общо с този на майка им, й причиняваше болка. Тя стана с въздишка и се запъти към касата да плати.
Къде щеше да отиде сега? Най-напред при Дора, за да се убеди дали не я е осъдила неправилно в мислите си. Но не можеше да го направи през деня, не би било уместно. Затова прекара няколко часа в търсене на жилище, накрая намери една стая на висок етаж с изглед към двора и едва след мръкване се насочи към сестра си.
На Кързън Стрийт бе посрещната от същото момиче, което й бе отворило навремето.
— Не можете да говорите с госпожа Елтън — обяви тя неприязнено. Но Одри влезе спокойно.
— Качете си е кажете на господарката си, че съм тук — рече тя.
Момичето изтича нагоре и Одри го последва. На вратата на всекидневната я посрещна Дора, красива и елегантна както винаги.
— Как си позволяваш да идваш тук? — запита я тя с пускащи искри очи.
Одри затвори вратата и се приближи до нея.
— Исках да получа едно благодаря от теб — каза тя просто. — Направих нещо неразумно — нещо налудничаво, защото исках да се отплатя на мама за това, което й дължах, и може би още не съм й се отплатила.
— Не разбирам за какво говориш — отвърна Дора, почервеняла от яд.
— Имате ли акъл да идвате тук! — намеси се в разговора контето Мартин. — Опитахте се да ни повлечете към гибел. Опетнихте вашата… опетнихте госпожа Елтън и после идвате съвсем спокойно в тази къща. Колко безочливо!
— Ако имаш нужда от пари, пиши! — викна Дора, като отвори вратата. — Ако още веднъж дойдеш тук, ще извикам полиция.