Властта на комунистическите диктатори се крепеше на две средства. Първото беше страхът. Благодарение на мрежата си от тайна полиция, подслушване на телефоните и информатори-доносници хората живееха в постоянен страх, че ако критикуват открито правителството, ще бъдат арестувани посред нощ и ще изчезнат завинаги. Другото средство бяха контролираните от държавата средства за масова информация. Постоянният пропаганден поток, който Джордж Оруел беше предсказал в „1984“, се лееше всекидневно от държавните радио и телевизия и от вестниците. Абел съзираше революция в информационните технологии и си даваше сметка, че Германската демократична република рано или късно ще изгуби монопола си над новините, а с това и над мислите на хората. Цяла година преди да падне стената, младият шпионин вече мислеше реално за обединението на двете Германии.
Шестнайсет години по-късно Абел имаше същото чувство за Саудитска Арабия. Промяната чукаше на вратата и нищо не беше в състояние да я спре. Въпросът не беше дали щеше да се случи или не, а кога. Крайно несправедливото разпределение на благата сред населението постепенно водеше страната към точката на кипене. Като се прибавеха и наелектризираните с фанатизъм мюсюлмани, Абел беше готов да се обзаложи, че Саудитска Арабия я очакваха доста сериозни катаклизми.
В световен мащаб в икономиката също щяха да настъпят промени. За повечето хора тези промени предизвикваха само стрес, но за Абел те даваха страхотни възможности. Той вече беше натрупал милиони, но все още имаше грандиозни планове за живота си, макар и да беше на четирийсет и седем. В думите му вече се вслушваха големи мултинационални корпорации, международни банки, инвестиционни фондове, енергийни концерни и дори няколко правителства. Всички те му плащаха за неговите качествени услуги и прогнози, но това не му беше достатъчно. Като истински германец той беше убеден, че човек трябва вечно да се стреми към усъвършенстване и перфекционизъм, за да постигне пълна реализация на личните си качества. По-голямата част от капиталите му идваха от тлъстите хонорари от консултантските договори за изготвяне на анализи и прогнози. Някои от тези договори изтичаха следващата година и на Абел никак не му се нравеше перспективата да се окаже прав, но да е закъснял. Революция щеше да има. Неизбежно беше. Така че поне можеше да извлече печалба от нея.
Той се спря пред входа на „Абдула Телекомюникейшънс“ и впери поглед в солидната монолитна шестетажна сграда. За човек, израснал в Лайпциг, град, известен с ренесансовата си архитектура, едва ли би го впечатлило подобно нещо. Колкото и да се опитваше бившият шпионин да приеме саудитската култура, тукашната архитектура не струваше и пукната пара.
След като съобщи за пристигането си, мъжът на рецепцията любезно го помоли да почака. Не минаха и трийсет секунди и от асансьора слезе някакъв доста развълнуван арабин, който бързо се приближи и се представи на английски като един от вицепрезидентите на „Абдула Телекомюникейшънс“. Тъй като познаваше добре арабските делови среди, Абел не се впечатли ни най-малко. В компания като тази работеха десетки, ако не и стотици вицепрезиденти. Повечето от тях бяха роднини с главния шеф Саид Ахмед Абдула. Всички те получаваха огромни заплати, държаха разкошни кабинети и с изключение на шепа от най-кадърните роднини на Абдула не се бъркаха много на западните консултанти, които ръководеха дейността на компанията. Абел и неговият придружител се качиха с асансьора до последния етаж, където влязоха през две позлатени врати. Там го въведоха в стая, която беше пропита с атмосфера на арабска мъжественост. На облицованите с махагоново дърво стени бяха окачени главите на екзотични животни. В средата, на не повече от три метра от него, го гледаше със стъклените си очи главата на петнист леопард. Хищникът имаше напрегнат вид, който се предаваше най-вече от оголените му остри като бръсначи зъби. Над камина, която Абел предположи, че никога не е била използвана, висеше голяма маслена картина с пустинен пейзаж. Целият интериор беше замислен така, че да излъчва могъщество и мъжественост. Това беше очевидно, но до каква степен Абел разчиташе всички белези, той не беше сигурен. Някои от тези араби се възползваха от подобни декорации, за да утвърдят ясно и категорично позициите си в своите династии. Други просто подражаваха и плащаха баснословни суми на някой френски архитект да обзаведе по подобен начин кабинета им. Що се отнася до съдържанието и стила обаче, те не се отличаваха с особена оригиналност.