— В днешно време платените убийства са доста трудни за изпълнение в Америка, а когато мишената е човек като Мич Рап, проблемите се усложняват неколкократно.
— Назовете вашата цена, господин Абел — каза спокойно арабинът.
— Двайсет милиона долара. Десет сега… десет след изпълнението.
Абдула протегна ръката си.
— Съгласен, двайсет милиона долара.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Колко време ще отнеме? — попита Абдула.
— Ще се заема с подготовката веднага, но на ваше място не бих очаквал резултати поне до един месец.
— Колкото се може по-скоро, господин Абел — отвърна арабинът сухо. Омразата му към Мич Рап беше почти осезаема.
— Ще ми позволите ли да попитам, господин Абдула, какво ви е сторил господин Рап, за да ви причини такава болка?
— Той уби сина ми.
Ама, разбира се, как не се сети по-рано.
6.
Рап им се обади в уговорения час и им каза, че е от другата страна на улицата. Това, изглежда, ги обърка и двамата или ги подразни — ефекта, който целеше Рап. Най-трудната част беше да склони да седне на една маса с тях. После трябваше да се спрат на място, където и тримата биха се съгласили да се срещнат. Те поискаха от него да дойде в един от техните офиси. Бяха свикнали винаги всичко да става по тяхному. На всичкото отгоре той нямаше доверие нито на единия, нито на другия. Заяви им го право в очите. Срещата беше поискана от тях, което означаваше, че той щеше да определи условията. Колкото по-скоро свършеше, толкова по-добре. Просто вършеше услуга на Кенеди и нищо повече.
Човек лесно би се досетил, че поне един от тях щеше да се опита да запише разговора им. Тайното подслушване и записване беше неизменна част от живота на политиците във Вашингтон. Проблемът на Рап беше, че вече дотолкова не зачиташе силните на деня, че можеше да каже в разговора каквото му хрумне. Към единия от тях беше абсолютно равнодушен, а другия презираше. Даваше си сметка, че вероятността разговорът им да се разгорещи беше твърде голяма, но нямаше какво да губи. Всъщност с удоволствие би им споделил някои от мислите, които го измъчваха, би свалил няколко камъка от плещите си. Но това беше на втори план. Основната причина, поради която се беше съгласил да се срещне с тези мъже, беше Кенеди. След като се върна, той й звънна в неделя сутринта и й остави съобщение. Проблемът вече не съществуваше. Нищо по-конкретно.
До неделя сутринта нямаше никакви вести за трупа на Халил. Но до неделя. Днес вече беше понеделник и всички медии тръбяха за случая. Кенеди не беше много доволна, но не можеше да направи нищо, докато той не се явеше пред нея в просторния й кабинет в Ленгли. Подобни дела не се обсъждаха по телефона, без значение колко защитени срещу подслушване бяха комуникациите. И за да подготви почвата за този сблъсък на характери, както и да й даде малко време да се охлади, той първо реши да се обади на двамата мъже. И ето го, сега се намираше в част от града, в която рядко идваше, готов да се срещне с двама души, към които не изпитваше никакво уважение.
Всичко в Рап говореше за суровост. Лицето му излъчваше решителност, а тъмнокафявите му очи — заплаха. На тези очи не убягваше нищо и те показваха само на наблюдателните, че принадлежат на изключително опасен човек. Гарвановочерната му коса беше започнала да се прошарва, а лицето му беше загрубяло от дългите часове на открито. По лявата му буза се спускаше тънък белег и продължаваше по протежение на челюстта. Този белег постоянно му напомняше за опасностите, които криеше неговата професия. Беше висок метър и осемдесет и тежеше осемдесет и пет килограма — почти всичките само мускули. Притежаваше рядкото съчетание от сила и бързина, каквито обикновено имаха състезателите по ръгби. В случая обаче тези качества принадлежаха на хитър и пресметлив убиец.
Рап не се срамуваше да си го признае дори и тези около него да не го искаха. Противно на очакванията на хората нощем спеше като къпан. Работата му беше да убива терористи. Кратко и ясно. Злодеи, които или бяха избивали невинни хора, или се бяха заклели да го сторят. Той не беше мечтал от малък да бъде точно такъв. Не беше късал крилата на пеперудите или измъчвал малки котета. Животът му беше нормален като на всички — семейството, училището, приятелите, футбола и умерена доза религия, което означаваше, че ходеха на църква два пъти в годината — на Коледа и на Великден. Мисълта да убие себеподобен не му беше минавала през ума, докато самолетът не беше взривен над небето на Локърби, Шотландия. В онази студена сутрин двеста петдесет и девет невинни души напуснаха завинаги този свят. Трийсет и пет от тях бяха негови състуденти от университета в Сиракюз. Сред тях беше и любовта на живота му. Скоро след трагедията и тайно от него започна вербуването му в загадъчния и измамен свят на международния шпионаж.