Рап беше със сив костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. Жена му ги беше избирала. Както винаги беше въоръжен. Беше обиколил помещението със своето „Блекбъри“ — портативно електронно устройство, съчетаващо миниатюрен компютър за сърфиране в Интернет и мобилен телефон. Служителите от Научния отдел в Ленгли се бяха потрудили над него и бяха вградили малка черна кутия, която засичаше подслушвателни устройства и заглушаваше сигнала им. Стаята с размери два и половина на три и половина метра беше чиста. Рап седна на един от шестте дървени стола, качи краката си на масата и сплете ръце зад тила си.
Двамата пристигнаха с пет минути закъснение, което беше поносимо, защото ги беше предупредил, че ще ги чака само десет минути. Щом чу вратата да се отваря, скочи от стола и небрежно пъхна лявата ръка под сакото. За нетренираното око този жест би изглеждал като обикновено поправяне на вратовръзката. Движението му беше станало като безусловен рефлекс и нямаше нищо общо със страха. В неговия занаят човек никога не знаеше кой може да се окаже на вратата. Освен това много по-лесно беше да извадиш пистолет прав, отколкото седнал.
Двамата мъже бяха странна двойка. Единият — висок и слаб, с нос като ястребов клюн, а другият — нисък, със сплескан боксьорски нос. Според биографията, която беше чел Рап преди срещата, случаят с втория беше точно такъв. Първият, сенатор Бил Уолш, беше висок метър и деветдесет и пет, избран от Айдахо. Той оглавяваше Сенатската комисия по разузнаването. Рап предполагаше, че той е истинският инициатор за срещата. Макар да беше по-любезен от спътника си, той беше по-труден за разгадаване. Вторият, сенатор Карл Хартсбърг от Ню Джърси, беше под метър и седемдесет. Беше израснал в Хобокън, където по едно време беше стигнал до победител в местното първенство по бокс. Той не беше толкова добър боец, но можеше да понесе доста удари. Това обясняваше и липсващия хрущял на носа му. И двамата бяха на около шейсет и пет години, с почти трийсет години по-възрастни от Рап. Пръв заговори Хартсбърг:
— Библиотеката на Конгреса. Със същия успех можехме да се срещнем и в моя кабинет от другата страна на улицата.
Рап беше предпочел за срещата една от многото стаи за четене и конференции в библиотеката на Конгреса на Капитолийския хълм.
— Ничията територия е по-подходяща — отвърна.
Уолш протегна ръка.
— Благодаря, че отделихте от времето си, за да се срещнете с нас.
Рап се здрависа с Уолш, но отказа да удостои с тази чест Хартсбърг. След като седнаха, натисна няколко бутона на блекбърито и го остави на масата.
Хартсбърг погледна устройството.
— За какво, по дяволите, е това?
— За да съм сигурен, че не записвате разговора.
— Устройство за заглушаване ли е?
Рап кимна.
— Идеално. Аз също не искам някой да запише разговора ни. Дори се колебаех дали да дойда на тази среща — каза конгресменът.
Рап скръсти ръце и изпитателно го изгледа. Дали мрачният му тон беше само престорен, или настроението му в действителност беше такова? Той се обърна към Уолш и го попита:
— И защо две големи клечки като вас поискаха да се видят със скромна личност като моята?
Хартсбърг навъсено отвърна:
— И аз продължавам да си задавам този въпрос.
— Карл — скастри го Уолш и премина по същество: — Ние сме загрижени, Мич… загрижени, че с цялата тази риторика и разширяване на вътрешната сигурност, с новия директор на Националното разузнаване — с всичко това не правим достатъчно, за да защитим Америка.
— Нямам желание да споря с вас.
— Ние не мислим така. Затова поискахме да се срещнем с вас, за да чуем гледната ви точка. — Уолш се подпря на масата и след известно колебание продължи: — Какво е мнението ви за реструктурирането на службите на националното разузнаване и новия пост директор на Националната разузнавателна служба?
Рап се замисли дали въпросът е искрен или не. Едва ли щяха да получат от някого честен отговор.
— Мисля, че новият пост е погрешна, прибързана и пресилена реакция на шепа политици, които искат да отбият номера, че са свършили нещо — отвърна. — За да могат, като нападнат терористите следващия път, да се оправдаят, че са направили всичко по силите си, за да го предотвратят. А в действителност единственото им усилие е, че застанаха на пътя на хората, които наистина защитаваха страната.