— Така е, но вие имате повече практически опит от който и да било друг във Вашингтон.
Той помисли и отговори:
— Ами, не е много сложно. Бюрокрацията е твърде голяма. Получава се обърната пирамида. По-малко от един процент от хората на щат се занимават с оперативната работа. За бога, та преди единайсети септември служителите се занимаваха повече с различията между малцинствените групи, отколкото с Бен Ладен.
— И какво е решението?
Рап сви рамене.
— Постъпете както правят Ай Би Ем, „Дженерал Илектрик“ или другите големи корпорации. Отървете се от тази ненужна тежест. Съкратете бюджета на всеки отдел с десет процента. Пенсионирайте по-рано част от персонала, на други платете по десетина заплати, уволнете ги и им пожелайте късмет. И тогава започнете да изграждате наново тайна разузнавателна служба.
— Колкото и да ми е неприятно да призная… ние с вас — каза Хартсбърг и посочи с пръст първо Рап, а после себе си — мислим абсолютно еднакво.
— Тогава какво ви спира? Вие ръководите комисията… вие държите парите.
— Работим по въпроса, но да се опиташ да промениш нещо в окопалата се вашингтонска бюрокрация не е лесна задача — отвърна Уолш. — В момента търсим някакво временно решение. Предпазна мярка, ако така ви харесва повече.
— Като например?
Сенаторите смутено се спогледаха. Уолш понечи да отговори, после отново се обърна за помощ към млъкналия си колега. Хартсбърг извади брой на вестник „Вашингтон Поуст“ и го постави на масата. На челната страница имаше статия за бруталното убийство на ислямски духовник в Монреал. Сенаторът посочи статията и попита:
— Ние имаме ли нещо общо с това?
Рап дори не трепна.
— Поне аз не знам да имаме.
Хартсбърг се приведе напред и гневно го погледна в очите.
— Това е много лошо.
Рап остана шокиран от думите на сенатора, макар и да не го показа.
7.
Кенеди стоеше до конферентната маса със скръстени ръце и потропваше с крак по пода като Гайгеров брояч. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова по-забързано ставаше тропането. Той затвори тежката звукоизолираща врата. Не го очакваше нищо добро. Шефката му беше най-спокойният човек, когото познаваше. Беше непоклатима, професионалистка до мозъка на костите си. А ето как се държеше в момента. Така обикновено го посрещаше жена му, когато беше бясна.
Рап реши да започне предпазливо пръв:
— Срещнах се с онези двамата, както ме помоли.
Спря се на половин метър от нея, разкопча сакото си и сложи ръце на кръста. Изпод сакото се показа черната дръжка на браунинга в раменния му кобур.
— Ще говорим за това после. — Тя посочи към масата.
Върху лакираната дървена повърхност бяха разтворени четири вестника. „Ню Йорк Таймс“, „Лондон Таймс“, „Монреал Газет“ и „Вашингтон Поуст“. Във всеки от тях на първа страница беше убийството на Халил.
— Какво се случи по дяволите?
Рап прочете заглавията. Ефектът беше надхвърлил очакванията му.
— В „Монреал Газет“ пише, че е бил почти обезглавен.
Мич хвърли крадешком поглед към шефката си.
— Преувеличават.
— А ти откъде знаеш? — Беше му заповядала другите да свършат мръсната работа, а той само да командва операцията.
Рап реши, че мълчанието е най-добрата тактика в случая.
— Трупът е бил оставен на улицата, за да го видят всички — продължи тя.
— Е… това е вярно.
— Объркана съм. — Тя се намръщи — нещо нехарактерно за нея. — Нали се бяхме разбрали. Точно това — посочи вестниците — исках да избегнем.
— Знам, но нека ти обясня първо.
Тя отново скръсти ръце и още по-енергично затропа с крак.
— Слушам те.
Той въздъхна и погледна към вестниците.
— Четох само „Вашингтон Поуст“. В него не пише нищо за нас. Споменават само, че е бил подозиран в участие в международен тероризъм и че е лежал в затвор във Франция. Само толкова.
— Това е днес. Повярвай ми, утре сутринта ще напишат за всичко останало. Телефонът в отдела за връзки с обществеността вече е загрял. Тази работа ще се разрасне лавинообразно.
— Не мисля така.
— И защо, господин медиен експерт?
— Защото пресата чака звездния си миг. Монреалската полиция засега си държи устата затворена, но това няма да трае дълго. Всъщност готов съм да се обзаложа, че вече е изтекла информация. Но ние ще останем извън подозрение.
Тя сви вежди и го изгледа подозрително.
— Какво си направил?
— Да кажем само, че инсценирахме убийството да изглежда като в пристъп на ярост, а не като професионален удар.