„Скоро ще се озовеш в отвъдното, Рашид. По-близо от това едва ли ще усетиш рая.“
Той свали бинокъла и погледна към малкото открито кафене навън. Беше паркирал на „Карера дел Даро“. Коулман седеше на малката масичка и се пазареше с един човек, който все едно, че му беше брат. Беше също толкова висок, със същото телосложение, със същата руса коса и приблизително на същата възраст.
Рашид беше струпал всички резерви. При първия разузнавателен оглед сутринта забелязаха мъже в сини бойни комбинезони, с барети и пушки „Енфийлд“. Веднага им стана ясно, че това не са обикновени наемни пазачи. Начинът, по който се държаха, баретите и пушките — всичко навеждаше на една мисъл — те бяха британски командоси. Вероятно бивши бойци от САС, едни от най-добрите в света.
Тяхното присъствие представляваше сериозен проблем от тактическа гледна точка. Нямаше да е лесно да се справят с тях, а нито Рап, нито Коулман имаха желание да убиват мъже, които смятаха за свои братя по оръжие. И двамата бяха работили с британците преди и ги смятаха за съюзник на Америка. Коулман намери изход. Той имаше собствена компания за сигурност и охрана. Почти всичките му хора бяха бивши членове на елитните части на „тюлените“, „Делта Форс“, зелените барети, рейнджърите или разузнавачи от морската пехота. Повечето от тях бяха дошли в компанията, защото им беше писнало от глупостите, които съпровождаха военната служба. Това и немаловажният факт, че получаваха от шест до десет пъти повече отколкото в армията, флота или морската пехота. Личната охрана и другите услуги със силов елемент бяха доста специализиран бизнес. Подвизаваха се и неколцина самозванци, но повечето играчи бяха истински и всички те поддържаха помежду си връзки — или от военната им служба, или от дните, които бяха прекарали заедно в мизерни барове из Третия свят, охранявайки дипломати или замисляйки как да ликвидират терористи или бандити.
Коулман имаше връзки във Великобритания. Той вдигна телефона и само след един час вече имаше доста добра представа коя компания охранява Рашид. Наричаше се „Шийлд Секюрити Сървисиз“ и точно както предположиха, беше собственост на двама бивши командоси от САС. Коулман позвъни в офиса и му се обади млада жена с приятен глас. Той се представи и й каза, че е в същия бизнес. Поиска да говори със собственика, господин Хайсби. Жената отвърна, че той в момента е в командировка. Коулман я подпита за повече подробности, като се оправда, че търсел подизпълнител за някаква поръчка и че бил чувал хубави неща за тяхната компания.
Това свърши работа и жената даде на Коулман номера на мобилния телефон на Хайсби.
Коулман веднага му звънна, представи се и изреди накратко бойните си заслуги. Хайсби беше чувал за него. По тона и гласа му Коулман разбра, че разговорът не върви на добре. Реши, че няма смисъл да увърта повече, и го попита дали в момента не е в Испания. Продължителното мълчание от другата страна на линията беше достатъчно красноречиво — той беше в Испания.
— Гранада — каза Коулман.
Мъжът продължи да мълчи.
— Трябва да се срещнем. На четири очи. Колкото се може по-скоро.
— Защо?
— Чувал ли си Мич Рап?
— Определено. Току-що ми дадоха снимката му и ми наредиха да стрелям по него, ако го видя.
— И как се чувстваш?
— Не се зарадвах много. Изтърсиха ми го, след като поех задачата.
— Е… както вече казах, трябва да се срещнем. Мисля, че ще можем да си бъдем полезни.
Споразумяха се за едно място в квартала „Албаисин“ и си уговориха час.
Рап ги наблюдаваше вече почти час и започваше да се изнервя. Изглежда, нещата вървяха добре, но беше крайно време да свършват вече. Накрая двамата си стиснаха ръцете и Коулман стана и тръгна по улицата. Британецът се отправи в противоположната посока. Коулман се качи във вана и вдигна палец.
— Всичко е готово.
— Толкова ли лесно беше? — попита изненадан Рап.
— Хайсби е чел за жена ти. Предаде съболезнованията си.
Мич запали колата и не каза нищо.
— В понеделник му се обадили и му предложили петдесет хиляди за пет дена охрана. Той подготвил осемчленен екип, а Рашид изпратил самолет да ги вземе. Според условията на договора работата била свързана с охраната на някакъв саудитски милиардер в Южна Испания. Споразумели се той да вземе десет бона, а останалите членове по пет за тази фасулска според тях работа. Но когато дошли тук, се появил шефът на сигурността на Рашид, показал им твоя снимка и им наредил да стрелят, щом те видят.