Нямаше нищо по-вълнуващо от това да дебнеш и да поразиш жертвата си. За целта се изискваха къртовски труд, тренировки и умения. Той беше експерт по стрелба с дългоцевно и късоцевно оръжие. Знаеше точно къде да забие острието на ножа, за да постигне желания резултат — обикновено смърт, но понякога поръчителят поставяше условие жертвата само да бъде осакатена. Знаеше как да борави с юмруци, лакти, колене, пети и дори да убие само с удар с глава. Можеше да управлява самолети и вертолети, а когато опреше до наблюдение и контранаблюдение, беше гений.
И ето сега, стоеше срещу хотел „Хемпшир“ отегчен до смърт. Оставаше му час или по-малко до изпълнението на договора за двеста хиляди долара, а той се прозяваше. Погледна към входа на луксозния хотел и потисна поредната прозявка.
„Хайде, смотаняко. Излизай и да свършваме по-скоро.“
Той говореше с британски акцент, макар и да не беше поданик на кралицата. „Смотанякът“, когото спомена, пътуваше много и, изглежда, нямаше проблеми с харченето на пари. Той обаче имаше проблем с плащането на сметките и догадките на убиеца бяха, че вероятно затова са определили цена от двеста хиляди за главата му. За човек, ядосал опасни хора, този се държеше необичайно спокойно. Особено имайки предвид обстоятелството, че хората, които беше прецакал, всъщност бяха руски мафиоти. През последните години убиецът непрекъснато работеше върху руския си, но езикът му се струваше едва ли не най-трудният от петте други, които владееше перфектно. Не желаеше да работи в бившия Съветски съюз, но старата комунистическа държава и нейните сателити представляваха най-големият разрастващ се пазар за неговия бизнес. Те бяха безмилостни негодници, готови да убият всеки, дръзнал да ги прекара. Искаха да си гарантират възвръщаемост на инвестициите и когато сделката не вървеше както я бяха планирали, първото, което идваше на ума на тези параноици, беше, че са ги измамили. Убиецът предполагаше, че такъв беше случаят и с турчина. Но не знаеше със сигурност. За да разбере, трябваше да задава неудобни въпроси, а той се ръководеше от правилото, че разпитваше само когато много му се налагаше.
Бяха подслушали няколко телефонни разговора на турчина с параболични микрофони със среден обхват, когато той излизаше за сутрешната си разходка. Вчера беше казал на свой приятел, че руснаците са тъпаци, но че не са чак толкова побъркани, за да се опитат да го убият в Лондон. Този коментар направо порази убиеца. Пълен идиотизъм. Накара го да се запита как изобщо турчинът е останал жив толкова време. Той беше на петдесет и осем години и над двайсет години търгуваше с оръжие. Да подценяваш противника беше класическа тактическа грешка — обикновено породена от глупост и надменност или и от двете.
Той се облегна на уличната лампа и си погледна часовника. Внимаваше да държи главата си наведена. На лампата над него беше монтирана конзола с камера. Беше десет часът и двайсет минути. Беше с костюм, дълъг черен шлифер и филцова шапка. Черната му коса беше изрусена, а специалните контактни лещи променяха цвета на очите му от тъмно в светлокафяв. За по-сигурно носеше очила. Държеше в лявата си ръка брой на „Таймс“ и чадър. Небето беше оловносиво и по всичко личеше, че щеше да завали всеки момент.
Два дни подред турчинът се появяваше в десет сутринта, за да направи обичайната си разходка из парка. Слагаше си на ухото слушалката-устройство за безжична телефона връзка и през цялото време на разходката говореше по телефона и пушеше цигари. Изобщо не забелязваше, че го следят, и ако човек се вслушаше в телефонните му разговори и коментари, нямаше да се учуди изобщо на безхаберието му. Като повечето от жертвите на убиеца турчинът не изневеряваше на навиците си. Той винаги отсядаше в „Хемпшир“, когато беше в Лондон. Щом метеорологичните условия позволяваха, се разхождаше в парка „Сейнт Джеймс“. Връщаше се за обяд в хотела и после отиваше в банката, където държеше малък офис, а накрая се отправяше за следобедния чай в „Браунс“.
Тази сутрин обаче нещо му беше попречило да се придържа към графика си и убиецът започваше да се тревожи. Да, всеки момент щеше да завали, но времето беше такова и през предишните дни. Границата между прекалено прибързаната работа и прекалено дългото изчакване беше тънка. Дългите периоди на следене и наблюдение можеха да доведат до отегчение и скука, колебание, а понякога и до бездействие. Те също така увеличаваха шансовете да бъдеш забелязан и разобличен. От друга страна, прибързаните действия, преди да си оценил цялостно тактическата ситуация, можеха да завършат с провал. Трябваше да бъдат запомнени не една и две карти и схеми, да бъдат съгласувани до минута действията, да бъдат осигурени всички основни и резервни варианти на придвижване и оттегляне. А в Лондон човек никога не биваше да забравя за вездесъщите охранителни камери.