Убиецът вече се съмняваше, че турчинът днес изобщо ще излезе от хотела. Трябваше или да го ликвидира следобед след чая, или пък да чака друг ден, когато обектът отново ще отиде на разходка в парка. Докато обмисляше двете възможности, турчинът излезе от хотела и портиерът му подаде чадър. Двамата си размениха обичайните любезности, турчинът запали цигара и тръгна по пътя си. Убиецът беше обмислил този етап много внимателно и подробно. Вече беше заел позиция пред обекта. Ако полицаите не дай боже се доберяха до записите от камерите, щяха да търсят някой, който е вървял след жертвата и я е проследил. Изобщо нямаше да им хрумне да се усъмнят в гражданите, които вървят отпред. Убиецът също така беше открил пролука в обсега на обзор на камерите. Затова щеше да поеме по малко по-различна пътека към парка. В самия парк обаче щеше да има известни трудности. Обикновено там се разхождаха един-двама полицаи, доста държавни чиновници, а на всичкото отгоре имаше и монтирана камера близо до мястото, където бяха планирали да осъществят удара. Той се беше прикрил и маскирал така, че камерата да не може да запечата ясно лицето му, но след убийството полицията щеше да започне с изграждането на профила на евентуалния извършител. Освен това той предпочиташе самият акт на убийството изобщо да не бъде записван. Подобни кадри имаха способността да катализират емоциите у онези, натоварени да разследват убийства и други тежки престъпления. Убиецът си бе блъскал главата с този проблем до вчера, когато неочаквано му хрумна решението.
Той вдигна ръка и леко докосна слушалката на миниатюрното устройство „Моторола“, прикрепено към дясното му ухо. Секунда по-късно от другата страна на линията отговориха:
— Аманда Пул на телефона. — Гласът беше с ясен британски акцент.
— Аманда, мисля да се поразходя малко. Би ли отскочила да видиш дали нашият приятел ще иска да ми прави компания?
— С удоволствие, Хари.
Убиецът зави зад ъгъла, като през цялото време внимаваше да държи брадичката си наведена. В неговата професия съществуваше тенденцията действията винаги да се предвиждат и планират с няколко хода напред. До голяма степен тази тенденция се дължеше на обстоятелството, че повечето от изпълнителите бяха или бивши военни, или бивши разузнавачи. Хари беше от вторите. Когато си работил за правителството на голяма държава, знаеш какво е да разполагаш с неограничени ресурси. По негово време екипировката и оборудването бяха изпитвани многократно, във всякакви условия. Милиарди долари бяха харчени за създаването на по-ефективни средства за комуникация и шифроване. Не по-малко пари отиваха и за нови подслушващи технологии и изключително мощни разшифроващи системи. Което обаче в момента представляваше проблем за Хари. Само американската Агенция за национална сигурност разполагаше с десетки космически спътници, проектирани да вършат само едно — да записват разговорите на хората. Агенцията имаше и най-мощните в света компютри, прибрани в подземия с размери на футболен стадион в щабквартирата им в Мериленд.
Тези суперкомпютри „Крей“ никога не спираха да работят, денонощно филтрираха електронни писма, радиокомуникации и телефонни разговори. Високоспециализирани програми позволяваха на компютрите да отсяват онези прехванати съобщения, съдържащи думи като „бомба“, „оръжие“, „убийство“ и други подобни на всички чужди езици. Някои от съобщенията се обработваха приоритетно — най-вече тези, идващи от Иран, Северна Корея, Ирак, Афганистан или Пакистан. С по-голям приоритет бяха съобщенията от тези страни, прехванати от зашифровани и защитени срещу подслушване канали. И така нещата се въртяха в кръг — едни хора измисляха начини да опазят тайните си, а други работеха върху методите за узнаване на тези тайни.
Всичко това караше Хари да се замисли върху един въпрос. Щом суперсилите, които разполагаха с почти неограничени ресурси и умствена сила, не можеха да опазят тайните си едни от други, какво оставаше за двучленен екип, чийто успех зависеше от съвременните технологии? Отговорът беше прост. Трябваше да избере противоположната посока. Шпионските служби по целия свят не се интересуваха от безобидните разговори между колеги по работа или влюбени. Номерът беше да се движат със стадото и да не се отклоняват от него. Да провеждат комуникацията си като всички останали и да не обсъждат истинската си работа по телефона. Ето защо след като пристигнаха в Лондон, те си купиха нови телефони. Сключиха едногодишни договори с мобилния оператор, въпреки че щяха да използват телефоните най-много една седмица.