Рап остави чантата си на едно от леглата и погледна картата на другото легло.
— Ето тук е хотелът, а тук — джамията — посочи Коулман. — А ето тук се намира апартаментът му.
На картата беше очертан центърът на Монреал и прилежащите райони.
— За колко време стига от джамията до апартамента? — попита Рап.
— Средното му време е пет минути и двайсет и три секунди. Най-бързото му време е четири минути и осемнайсет секунди. Закъсняваше за проповед и бързаше. Най-дългото му време е малко над десет минути. Тогава се заговори на улицата с негов познат.
— Някакви признаци, че е следен от полицията или разузнаването?
— Нищо.
Мич се намръщи.
— Странно.
— В началото и аз си помислих същото, но после ми хрумна, че може да имат агент в лагера му.
— Някой от поклонниците в джамията?
— Да. — Коулман му показа снимка на джамията, направена от скрита позиция. — Подслушахме разговорите им. Не всички са съгласни с радикалната интерпретация на Корана.
— Поставили сте микрофони в джамията?
— Не, подслушахме поклонниците на влизане и излизане от джамията. С параболичен микрофон. Вчера прихванахме разговор на няколко по-възрастни мюсюлмани, след като Халил направи петъчната си следобедна проповед. Според хората той е тумор за тяхната общност и оказва лошо влияние върху младите. Пълни им главите с приказки за джихад, саможертва и мъченичество.
Чутото не изненада Рап. Преобладаващото мнозинство от мюсюлманите не гледаше с добро око на пъклените дела, които терористите вършеха в името на Аллах. Мич просто искаше те да изказват неодобрението си по-категорично и публично.
— Нещо друго?
— Да. Тоя е голям перверзник. Вчера проникнахме в апартамента му, докато той водеше следобедната молитва. Цялата сграда беше празна и решихме, че ще е безопасно. Хвърлихме по едно око в компютъра му. — Коулман извади от джоба си преносима флаш памет тип „мемъри стик“. — Копирахме хард диска му.
Рап се ухили:
— Благодаря ти.
— Пълен е с порно.
— Хайде стига, бе!
— Сериозно ти говоря. И все откачени изпълнения. Най-вече с белезници, въжета и прочие.
— Никога не знаеш какво мислят тези идиоти — замислено изрече Рап.
— Така е, но не съм изненадан.
— Сигурно си прав. Всички те черпят сили от някаква налудничава идея. Нещо друго?
— Най-доброто място за удара е между джамията и апартамента. Изминава маршрута по пет пъти на ден. Преди изгрев-слънце, малко след пладне, късно следобед, малко след залез-слънце и последното ми е любимото — в десет часа вечерта.
— Защо не рано сутринта?
— Става, но по време на сутрешната молитва се събират два пъти повече богомолци, отколкото вечер. Докато се прибере вкъщи, става почти единайсет часът и улиците са пусти.
— Сам ли ходи?
— Ъхъ.
Този тип беше пълен глупак. Типично за него, ако човек се запознаеше с живота му. Халил Мухамад, египтянин по рождение, беше израснал с идеите на екстремистката организация „Мюсюлманско братство“ или по-точно на едно от най-твърдолинейните й разклонения. Беше приел възгледите на уличния ислям, проповядван и финансиран от уахабитите от Саудитска Арабия. На петнайсет години той и група негови връстници пребили до смърт с камъни репортер, който се осмелил да критикува в статията си посещаваното от тях медресе — религиозно училище. Това училище беше изпратило всичките си ученици да се бият в Афганистан срещу съветската армия. Носеха се слухове, че мнозина отишли против волята си.
Докато другарите му били изправени пред съда за престъплението, Халил избягал в Саудитска Арабия, където довършил религиозното си образование при уахабитите. Още ненавършил двайсет и пет, той станал имам. На двайсет и шест емигрирал в Канада, с цел да построи нова джамия и да разпространява уахабизма в Северна Америка. Джамията му привлякла много вярващи и като награда за това той получил средства за построяването на втора джамия във Франция.