Когато Итън позвъни на 2Б, човекът с ябълката отвори почти веднага, без да се предпазва със закачена верига.
Макар че определено отговаряше на образа от охранителната камера, той се оказа много по-привлекателен, отколкото бе изглеждал в дъжда предишната нощ. Приличаше на актьора Бен Афлек.
В допълнение към приликата с Афлек обаче в него имаше нещо смразяващо, напомнящо на приема в мотела „Бейтс“, което всеки почитател на Антъни Пъркинс веднага би разпознал. Стиснатите ъгълчета на устните му, пулсиращата вена в дясното слепоочие и особено студеният блясък в очите му говореха, че вероятно е взел метамфетамин и макар да не е напълно опиянен, лети високо в облаците.
— Извинете ме, господине — поде Итън още докато вратата се отваряше, — съжалявам, че ви безпокоя, но ми е много необходимо да се свържа с Джордж Кийзнър от апартамент 2Д. Познавате ли се с Джордж?
Рейнърд поклати глава. Вратът му беше як като на бик. Явно това се дължеше на усилени тренировки с тежести в спортната зала.
— Познаваме се колкото да си кажем „здрасти“ по коридора и да поговорим за времето. Само толкова.
Ако това беше истината, Итън се почувства достатъчно сигурен да каже:
— Аз съм брат му. Казвам се Рики Кийзнър.
Измамата трябваше да проработи, стига Кийзнър да беше някъде между двайсет и петдесетгодишен.
— Чичо ни Хари е на смъртно легло в реанимацията — излъга Итън. — Няма да издържи дълго. От вчера сутринта звъня на Джордж на всички телефони, които имам. Но той не ми отговаря. А сега и не отваря.
— Мисля, че е заминал някъде — отвърна Рейнърд.
— Заминал? Нищо не ми е споменавал за заминаване. Знаете ли къде може да е отишъл?
Рейнърд поклати глава.
— Видях го, че излиза с малко куфарче онзи ден вечерта, когато се прибирах.
— Каза ли ви кога ще се върне?
— Казахме си само, че май ще завали, и той излезе — отвърна Рейнърд.
— О, боже, те са толкова близки с чичо Хари, и двамата сме близки с него, много ще му е мъчно, ако не се сбогуват. Дали няма да е добре да му оставя бележка, че да я види веднага като се прибере?
Рейнърд се бе вторачил в Итън. Във врата му запулсира артерия. Мозъкът му работеше трескаво, но макар че наркотикът ускоряваше стремглаво мислите му, той не допринасяше за яснотата им.
— Белята е там — поясни Итън, — че нямам на какво да му напиша. Нито пък с какво.
— О, да, аз ще ви дам — рече Рейнърд.
— Много ми е неудобно, че ви безпокоя…
— Няма проблеми — увери го Рейнърд и тръгна да търси хартия и писалка.
Останал сам на прага, Итън се изкушаваше да влезе в апартамента. Искаше му се да огледа гнездото на Рейнърд по-внимателно, отколкото можеше да го стори от вратата.
И тъкмо когато реши да рискува да го помислят за грубиян и да влезе без покана, Рейнърд спря, обърна се и каза:
— Моля, заповядайте. Седнете.
След като поканата беше отправена, Итън можеше да си позволи да внесе малко автентичност в този театър, като я отклони.
— Благодаря, но аз целият съм мокър от дъжда…
— На тези мебели нищо няма да им стане — увери го Рейнърд.
Итън остави вратата отворена и влезе. Холът и трапезарията бяха слети в едно помещение. Кухнята бе открита към трапезарията, преградена само с един бар с две високи столчета.
Рейнърд влезе в кухнята и отиде до един шкаф, на стената над който имаше телефон, а Итън седна на ръба на едно кресло в хола.
Апартаментът беше оскъдно обзаведен — диван, кресло, масичка и телевизор. В къта на трапезарията имаше малка маса и два стола.
От екрана на телевизора изрева лъвът на „Метро Голдуин Майер“. Звукът беше намален и ревът не беше страшен.
На стената имаше няколко снимки в рамка. Големи, четирийсет на петдесет сантиметра, тези черно-бели репродукции до една изобразяваха птици.
Рейнърд се върна с бележник и молив.
— Това ще свърши ли работа?
— Идеално — отвърна Итън.
Рейнърд бе донесъл и ролка с лепенка.
— Да закачиш бележката на вратата на Джордж. — Той сложи лепенката на масичката.
— Благодаря — отвърна Итън. — Много хубави снимки.
— Птиците са символ на свободата — рече Рейнърд.
— Така е. Свободата на полета. Ти ли си ги правил?
— Не. Аз съм само колекционер.