Мик и други посредници като него правеха солидни пари, като доставяха шофьорски книжки на нелегални емигранти, на престъпници, излежали присъдите си, които искрено се надяваха да започнат нов живот, без да бъдат възпрепятствани от опетнено свидетелство за съдимост, на поборници за хаоса като Корки и на много други.
Снабден с нужните документи за самоличност и сложил глока в кобура под лявата си мишница, Корки облече едно стилно черно кожено палто, чиято кройка прикриваше издутината от оръжието, и пъхна два резервни пълнителя в джобовете.
Той затвори шкафа, после затвори и заключи тайното чекмедже в тезгяха и изключи електрическата печка.
Седна зад волана на ленд роувъра и натисна копчето на дистанционното управление, за да отвори вратата на гаража, след което излезе на заден ход в потъналата в дъжд уличка.
Той бе пристигнал в Санта Моника като Корки Лапута. Ала сега я напускаше като Робин Гудфелоу от Националната агенция за сигурност.
След като изчака да се увери, че вратата на гаража се е затворила докрай, той натисна друго копче на дистанционното, с което включи електрическа заключалка, за да подсигури двойно помещението.
Сиди плейърът в ленд роувъра бе зареден със симфониите и оперите на Рихард Вагнер — предпочитаната от него музика, когато беше Робин Гудфелоу. Той пусна Залезът на боговете и потегли през бурята към Малибу, за да проведе сериозен разговор, очи в очи, с човека, който тази вечер щеше да го вкара незабелязано в имението на Манхайм.
Корки страшно харесваше живота си.
Глава 62
„Сандвичи“ — каза Фрик.
Тъпо, тъпо, тъпо.
След като остави дузината фенерчета за осветление по време на земетресение в много потайното си и специално място, Фрик бе решил да върне празната кошница за пикник в склада за градината и терасата, откъдето я бе взел. Беше си поставил тази задача поради някаква причина, която бе изглеждала логична навремето, макар че сега не можеше да си я спомни.
Господин Девоншър, един от общите работници — онзи, който имаше европейски английски акцент, рунтави вежди и неконтролируемо ляво око, което често се извърташе към слепоочието му, — бе срещнал Фрик в западния коридор на партера, в дъното на който се намираше складът за градината и терасата. Искайки да звучи дружелюбно, господин Девоншър бе попитал:
— Какво носиш в кошницата, Фрик?
— Сандвичи — бе отвърнал Фрик. И пак повтори — Сандвичи.
Ама че тъпо, тъпо, тъпо обяснение, че пък и казано два пъти, защото, когато господин Девоншър го бе срещнал, Фрик бе размахвал кошницата, докато вървеше по коридора, бе я размахвал така, че лекотата — и съответно празнотата й — трябва да са били очевидни.
— Сандвичи с какво? — попита господин Девоншър.
— С шунка — рече Фрик, защото това бе прост отговор, който той не би могъл да обърка по деветте хиляди начина, по които бе възможно да смачка думите „с фъстъчено масло и желе“.
— Значи си тръгнал на пикник, а? — попита господин Девоншър и лявото му око се завъртя бавно настрани, сякаш той се канеше да се огледа и зад гърба си, докато се взираше във Фрик.
Когато господин Девоншър бе постъпил на работа в Палацо Роспо, Фрик бе помислил, че той може да урочасва с погледа си. Госпожа Макбий му бе обяснила, че това е детска заблуда и че би било добре да почете малко по въпроса. Фрик вече знаеше, че господин Девоншър страда от амблиопия, така нареченото лениво око. Амблиопия не е широко известна дума. Фрик обичаше да научава неща, които повечето хора не знаеха.
Фрик отдавна бе свикнал да гледа в здравото око на господин Девоншър, когато разговаря с него. Ала сега той не бе в състояние да го направи, защото се чувстваше гузен, че лъже, и се хвана, че гледа тъпо в болното око.
За да не накара господин Девоншър, както и себе си, да се почувства неудобно, той впери поглед в пода и каза:
— Да, на пикник. Отивам сам. Малко промяна, ъъъъ, нещо ново.
— Къде отиваш на пикник? — попита господин Девоншър.
— В розовата градина.
— В този дъжд? — учуди се господин Девоншър.
Тъпанар, тъпанар, тъпанар.