Фрик бе забравил за дъжда.
— Ъъъъъ, исках да кажа в розовата стая.
Розовата стая, както персоналът продължаваше да я нарича, беше вестибюл на партера, чиито прозорци гледаха към мястото, където преди се бе намирала розовата градина.
Преди няколко години, по настояване на консултанта по фън-шуй, розовата градина бе преместена по-далеч от къщата. На нейното място сега растеше трева, от която се издигаше огромна съвременна статуя, подарена от Псевдомама на Татко призрак по случай деветата годишнина от сватбата им, по което време те бяха разведени от осем години.
Стилът на статуята според Псевдомама беше „футуристичен органичен Зен“. На Фрик тя приличаше на гигантска камара от конски фъшкии.
— Странно място за пикник — отвърна господин Девоншър, явно представяйки си Зеновата лайняна камара зад прозорците.
— Ъъъъъ, там се чувствам близо до мама — това извинение беше толкова нескопосано, че граничеше с хитрост.
Господин Девоншър замълча за момент, после попита:
— Всичко наред ли е, Фрик?
— М-да, разбира се, нищо ми няма, само малко ми писна от този дъжд.
След още една, за щастие по-кратка пауза господин Девоншър каза:
— Да ти е сладко, Фрик.
— Благодаря, сър. Аз сам си направих сандвичите. Отначало докрай. — Беше най-лошият лъжец на света. — С шунка.
Господин Девоншър тръгна към северния коридор, а Фрик продължи да стои на място, държейки тъпо кошницата, сякаш му тежи.
Работникът се скри зад ъгъла, но Фрик продължи да гледа след него. Беше сигурен, че господин Девоншър се спотайва наблизо и че ленивото му око се е извърнало толкова настрани, че вероятно щеше да виси извън главата му, когато надникнеше иззад ъгъла.
Складът за градината и терасата, към които бе тръгнал Фрик, бе пълен с възглавници за над сто градински столове и шезлонги, а когато се очакваше лошо време, понякога пренасяха там и мебелите. В голямото помещение имаше също градински чадъри, комплекти за игра на крокет и за други игри на открито, както и разни предмети от сорта на кошници за пикник.
След разговора с общия работник Фрик не можеше просто да върне кошницата в склада. Ако господин Девоншър го видеше без нея в близко бъдеще, той щеше да бъде разобличен като подъл лъжец, който крои някакви долни планове.
Изпълнен с подозрения, персоналът можеше да започне да го държи под око, колкото и да бе в орязан състав. Без да се усети, той би могъл да издаде много потайното си и специално място на някого, който го наблюдаваше внимателно.
След като се бе обвързал с историята за пикника, той трябваше да я реализира. Трябваше да замъкне кошницата до розовата стая и да седне до прозореца, загледан в розовата градина, която вече не беше там, и да се преструва, че яде сандвичи с шунка, които не съществуваха.
Непознатият от телефона го беше предупредил да не лъже.
Ако не можеше да се оправи с добрия господин Девоншър, как можеше да се надява да надхитри и да се укрие от Молох?
Най-сетне той реши, че работникът и ленивото му око не се спотайват зад ъгъла.
Уверен, че изглежда прекалено намусен за човек, тръгнал на пикник, но неспособен да се накара да се усмихне, той понесе проклетата кошница по целия път от югозападната към североизточната част на къщата, където бе розовата стая.
Глава 63
Джак Тротър, известен на света под много имена, а само на Корки като Куиг фон Хинденбург, не живееше в най-хубавата част на Малибу. Домът му бе далеч от китните хълмове и плажовете, по които актьори, рокзвезди и приказно богати основатели на банкрутирали точка-ком компании се печаха на слънце, играеха и си обменяха рецепти за курабийки с марихуана.
Той бе във вътрешността, зад хълмовете и без гледка към морето, в една от затънтените долини, които привличат не само коневъдите, влюбени в простия живот, но също и всевъзможни невротици и странни типове, наркомани с имена като Бумър и Мус, които отглеждат марихуана на електрическо осветление в хамбари и бункери, екотерористи, които планират да взривят магазини за коли в знак на протест за поставените под заплаха от изчезване дървесни плъхове, и членове на религиозни култове, кланящи се на НЛО.
Оградата около четиридекаровото ранчо на Тротър спешно се нуждаеше от пребоядисване. Портата обикновено беше затворена, за да не насърчава посетители.
Днес обаче тя бе широко отворена, защото той се страхуваше, че Корки, известен му под името Робин Гудфелоу, страховит федерален агент, ще връхлети през тази преграда с колата си и ще я откачи от пантите, както бе направил преди.