— Ще бъда на мястото довечера. Точно в седем часа. И да духа, и да не духа. Заклевам се.
— Въпреки това искам да вляза вътре — настоя Корки. — Искам да съм сигурен, че си ме разбрал.
В напомнящите на Лудия шапкар очи на Тротър се появи тъга. Подобното му Морж лице провисна.
Той примирено поведе Корки вътре в къщата.
Дупките от куршуми в стените от предишния път, когато Корки бе решил да даде урок на Тротър, не бяха запълнени. На полиците в хола обаче бе наредена нова колекция от фигурки от фин испански порцелан — статуйки на балерини, принцеси, танцуващи с принцове, подскачащи деца с кученца, красиво младо селско момиче, хранещо ято гъски в краката си…
Това, че един погълнат от мания за конспирации параноик, загрижен за оцеляването си обирач на банки и пласьор на наркотици със скривалища, водещи от тук до границата с Канада, е побъркан по крехки порцеланови фигурки, не учудваше Корки. Колкото и сурова да е външността, във всеки от нас се крие човешко сърце.
Самият Корки имаше слабост към стари филми с Шърли Темпъл, на които се наслаждаваше веднъж-дваж в годината. Без да се чувства неудобно.
Под погледа на Тротър Корки изпразни деветмилиметровия пълнител, разбивайки по една фигурка с всеки изстрел.
През месеците, след като неволно бе ранил Мина Рейнърд в крака, той бе се усъвършенствал невероятно много в стрелбата с пистолет. До неотдавна той не бе много склонен да си служи с огнестрелно оръжие в името на хаоса, защото това му изглеждаше прекалено студено, прекалено безлично. Ала пистолетът започваше да печели одобрението му.
Той сложи нов пълнител и довърши унищожението на порцелановата колекция. Влажният въздух замириса на тебеширен прах и барут.
— В седем часа — рече Корки.
— Ще дойда — отвърна смиреният Тротър.
— На летящо килимче.
Корки зареди пистолета с трети пълнител, пъхна го в кобура и се запъти към верандата.
Вървеше бавно под дъжда към ленд роувъра, смело обърнал гръб към къщата.
Влезе в колата и я подкара извън долината на Малибу към крайбрежието.
Небето се бе превърнало в кана, от която се изливаше не дъжд, а универсалният разтворител, който средновековните алхимици бяха търсили напразно. Хълмовете около него се топяха. Низините се разтваряха. Краят на континента пропадаше в бурното море.
Глава 64
Седнал на стол до прозореца в розовата стая, Фрик се беше втренчил в камарата от бронзови фъшкии, символ на неувяхващата любов на майка му.
Кошницата за пикник стоеше със затворен капак на пода до стола му.
Макар че щеше да прекара тук известно време в потвърждение на историята, която бе изплюл тъпо пред господин Девоншър, той нямаше намерение да се преструва, че яде несъществуващи сандвичи с шунка, отчасти защото ако някой го видеше, той със сигурност би си помислил крушата не пада по-далеч от дървото, но най-вече защото нямаше несъществуваща туршия с копър, с която да ги гарнира.
Ха, ха, ха.
По време на инцидента преди почти две години рекламният агент на майка му бе обяснил на невестулките в гладната за скандали преса, че Фреди Ниландър е постъпила в частна болница някъде във Флорида. Твърдението бе, че тя страда от изтощение.
Супермоделите удивително често се нуждаеха от болнично лечение за тази диагноза. Явно да бъдеш безумно красив двайсет и четири часа в денонощието можеше да бъде също толкова изтощително физически, както да ореш с кон, и също толкова емоционално натоварващо като грижата за смъртно болен.
Псевдомама беше прекалила със снимките за кориците на модните списания, което бе довело до временна, но пълна загуба на мускулен контрол по цялото тяло. Това беше официалното съобщение, доколкото Фрик беше разбрал.
Никой обаче не му повярва. Вестници, списания и клюкарските репортажи по телевизионните забавни предавания говореха мрачно за „нервна криза“, за „емоционално разстройство“. Някои дори го наричаха „шизофреничен епизод“, което звучеше като епизод от „Обичам Луси“, в който Луси и Етел покосяват сума ти хора с картечница. Те описваха болницата като „санаториум за най-богатите богаташи“ и като „трудно достъпна психиатрична клиника“, а Хауърд Стърн, скандалният водещ на забавна програма по радиото, я бе нарекъл „кошара за мацка с повече цици, отколкото мозък“.
Фрик се бе преструвал, че не знае нищо за това, което медиите казваха за майка му, но тайно бе чел и слушал всичко, което бе успял да намери. Беше се уплашил. Чувстваше се безполезен. Репортерите спореха в коя от две болници лежеше тя, а Фрик не знаеше адреса на нито една от тях. Не можеше дори да й изпрати картичка.