— Мислите ли, че неговият случай може да е свързан със случая на мъжа ми? Имам предвид с нещо повече от това, че е посещавал курса му по литература?
— Възможно е — рече той. — Но е малко вероятно. Не бих…
Колкото и да бе странно, тъжната усмивка я направи още по-хубава.
— Разбирам — отвърна тя на това, което той се бе поколебал да изрече. — Няма да започна да храня излишни надежди. Но няма и да ги забравя.
Когато Хазарт стана, за да си тръгне, на вратата се позвъни. Посетителката се оказа възрастна чернокожа с побеляла коса и най-елегантните ръце, които полицаят бе виждал някога, с тънки дълги пръсти, пъргави като на младо момиче. Беше учителката по пиано, дошла за урока на десетгодишната дъщеря на семейство Далтън.
Привлечена от мелодичния глас на учителката си, малката Емили слезе по стълбите навреме, за да бъде представена на Хазарт, преди да си тръгне. Тя имаше хубостта на майка си, но не и нейната твърдост. Долната й устна се разтрепери и очите й се замъглиха, когато каза:
— Ще намерите татко, нали?
— Ще направим всичко възможно — увери я Хазарт от името на отдела с надеждата, че обещанието му ще се сбъдне.
След като излезе на площадката на стълбището, той се обърна към Рейчъл Далтън.
— Следващото име в списъка ми е на колега на съпруга ви от Катедрата по английски. Може би го познавате. Владимир Лапута.
Също както и тъгата, гневът не помрачи красотата на Рейчъл.
— Той е най-страшната хиена от всичките там. Макс го презираше… презира. Преди шест седмици господин Лапута ме посети да изкаже съчувствието и загрижеността си, че няма новини за Макс. Мога да се закълна, че… гадината ме проверяваше дали не съм започнала да се чувствам самотна в леглото.
— Велики боже! — потресе се Хазарт.
— Жестокостта, господин Янси, е не по-малко присъща на средния университетски преподавател, отколкото на средния член на улична банда. Тя просто се изразява по различен начин. Времето на благовъзпитания учен, зареян в облаците и отдаден само на търсенето на изкуството и истината, отдавна е отминало.
— Напоследък и аз започнах да се убеждавам в това — съгласи се той, макар че никога не би споделил факта, че поради липса на по-добър кандидат-съпругът й се бе придвижил на първо място в списъка му на заподозрените по отношение на заплахата срещу Чанинг Манхайм.
Струваше му се трудно да повярва, че жена като Рейчъл и дете като Емили биха могли да обичат човек, който не беше това, за което се представяше.
Независимо от това изчезването на Максуел Далтън можеше да означава, че е започнал нов живот, един безумен живот, който включва отправяне на заплахи срещу знаменитости с цел нападение или фалшивата надежда, че страхът може да помогне да измъкне много пари от някого.
Ако не се броят звънчета, излезли от сън, и мъже, влезли в огледала, по време на кариерата си Хазарт Янси бе видял и по-странни неща от това някога честен професор, един разумен човек, да озверее, подтикнат от завист или алчност.
Семейство Далтън живееше в хубав квартал, но домът на Лапута беше в още по-хубав, на петнайсет минути път от тяхната врата.
Ранният зимен здрач се бе промъкнал зад бурята, докато Хазарт пи кафе с Рейчъл Далтън. Той изцеди всичката светлина от деня по пътя към професор Лапута, докато ниско надвисналите облаци престанаха да бъдат сиви, осветени отгоре, а пожълтяха от светлините на града, хвърляни отдолу към тях.
Той паркира на отсрещната страна на улицата пред дома на славещия се като най-страшната хиена сред академичния свят, изключи фаровете и чистачките, но остави двигателя да работи, за да работи и отоплението. Местните деца нямаше да имат с какво да направят снежни човеци, но с падането на нощта въздухът бе изстинал като през зимата по калифорнийските стандарти.
Той не бе успял да се свърже с професора по телефона. Затова, макар че къщата на Лапута бе тъмна, той се опита да го направи сега.
Докато слушаше звъненето на телефона, Хазарт забеляза един пешеходец, който се появи иззад ъгъла на съседната пряка и се насочи към дома на Лапута.
Нещо не беше както трябва в този човек. Той не носеше нито чадър, нито шлифер. Пороят бе намалял до постоянен, деловито мокрещ дъжд, но това определено не беше време за разходка. А този тип вървеше, без да бърза.
Обаче това, което наистина засили подозрението на Хазарт Янси, бе самочувствието, което се излъчваше от пешеходеца. Дори да беше сюнгер, той би бил така напоен със самочувствие, че не би останало място дори за капка дъжд.