Въпреки това той не искаше Фрик да спи сам на третия етаж. Не тази вечер, не утре вечер, дори не и никоя вечер в близко бъдеще.
Или детето трябваше да спи на партера, или Итън щеше да прекара нощта в хола на апартамента на Фрик. Той възнамеряваше да обсъди въпроса с момчето след вечеря.
Междувременно за първи път, откакто се бе прибрал, той отиде в апартамента си, влезе в кабинета и се приближи до бюрото, където бе оставил трите сребърни звънчета. Те бяха изчезнали.
В болничния гараж, където бе видял, че само една връзка звънчета липсва от линейката, той бе предположил, че звънчетата, които се намираха у Хазарт в момента, бяха същите, които той бе открил в ръката си пред „Рози завинаги“.
Призракът, който бе видял в огледалото в банята на Дъни и по-късно бе изчезнал в огледалото в спалнята на Хазарт, бе дошъл тук през нощта, докато Итън спеше, бе взел звънчетата и ги бе пренесъл при Хазарт по някакви тайнствени причини, които можеше завинаги да останат неразбрани. И този призрак най-вероятно беше Дъни Уислър, мъртъв, но завърнал се от оня свят.
Итън не можеше да повярва, че се отдава на такива налудничави мисли и въпреки това все още е с всичкия си. Може пък и да не беше.
Макар че звънчетата бяха изчезнали, предметите от черните кутии стояха на показ. Той седна на бюрото и огледа внимателно шестте части на загадката, надявайки се да получи просветление.
Калинки, охлюви, бурканче с десет парчета препуциум, контейнер за курабийки с плочки за игра на анаграми — Зъб, бъз — книга за кучета водачи на хора с увредено зрение, окото в ябълката…
В по-спокойни дни и в по-добро настроение той не бе могъл да разгадае скрития смисъл на тези послания. Надяваше се, че в сегашното си състояние на върховно напрежение и изтощение преградите, поставени от разума, можеха да изчезнат и да му позволят да види нещата от друга гледна точка и да проумее онова, което преди бе изглеждало неразгадаемо.
Не му провървя.
Той позвъни в стаята на охраната в задната част на имението, в сградата на домакина по поддръжката на двора. Пазачите бяха на смяна от четири часа следобед до полунощ и вече знаеха, че той е включил алармената система на къщата по-рано от обикновено, защото това беше отразено на екраните им.
Без да обяснява защо, той ги помоли да бъдат особено бдителни тази вечер.
— Предайте молбата ми и на нощната смяна, когато дойдат.
Той позвъни на Карл Шортър, шефа на дял взвод телохранители, пазещи Лицето във Флорида. Шортър нямаше никакви тревожни новини.
— Ще ти се обадя утре — каза му Итън. — Ще те запозная с новия си план за завръщането ви в Лос Анджелис в четвъртък. Ще подсиля охраната на летището и по целия път до вкъщи. Ще променя маршрута, да не би някой да е разкрил обичайния ни път.
— Има ли проблем? — попита Шортър.
— Нищо тревожно — увери го Итън.
— Тогава защо са тези мерки?
— Нали ти разказах за странните подаръци в черните кутии. Безпокойството ми е свързано с тях. Но засега всичко е под контрол.
След като приключи разговора с Шортър, Итън отиде в банята, за да се избръсне и да се освежи за вечеря. Той свали пуловера си и си облече чиста риза.
Няколко минути по-късно, застанал до бюрото в кабинета си, той отново огледа загадъчните шест предмета.
Сигналната светлина на телефона привлече вниманието му — линия 24, отначало мигаше, после стана постоянна.
Глава 72
Собственост на „Курц Айвъри Интернешънъл“, служещ като основното превозно средство на Робин Гудфелоу, ленд роувърът не биваше да бъде забелязан пред дома на Корки. Колата можеше много лесно да послужи за връзка между него и престъпните действия, извършени от фашизираното му второ аз.
Той паркира зад ъгъла на съседната пряка и се прибра пеша под дъжда, пеейки си мотиви от операта „Рейнско злато“ на Вагнер — вярно, не особено добре, но затова пък с чувство.
Съблече се гол в гаража и остави мокрите си дрехи на бетонния под. Взе портфейла, картата на служител от Националната агенция за сигурност и глока със себе си, защото още не бе приключил с ролята на Робин Гудфелоу за деня.
Избърса тялото си с хавлия в спалнята и си облече топло бельо.
Извади от дрешника дебел черен скиорски костюм. Непромокаем, топъл и позволяващ свободно движение, той бе идеалното облекло за нападението на Палацо Роспо.