И жив, и мъртъв съм бе казал Дъни и в този момент Хазарт се чувстваше по същия начин.
Когато стигна до площадката пред вратата, вместо веднага да позвъни, той се спря. Сети се, че не беше проверил номера, от който му се беше обадил Дъни, както би направил винаги, когато получеше заплашително обаждане от всеки друг, който не би трябвало да знае номера на мобилния му телефон, и набра *69.
Някой вдигна телефона при второто иззвъняване, но не каза нищо.
— Ало, има ли някой там? — попита Хазарт.
Един груб глас отвърна:
— Има. Има някой, естествено, черна мутро.
Мутра — езикът на гангстерите.
— Ти ме прати тук, още дъвча олово.
Олово — куршуми.
Хазарт чуваше този глас за първи път, но се досещаше чий може да бъде. Загуби дар слово.
— Когато дойдеш насам, да знаеш, че те чакат милиони кошмарни бабаити. Разбираш ли ме, печко?
— Да, разбирам — отвърна Хазарт, учуден, че е успял да проговори, и тутакси съжали, че е направил грешка — отправил е покана.
— Повече от кошмарни, направо отровни, тази люлка е пълна само с такива. Чакам те да дойдеш, маймунска муцуно. Пръв съм на опашката.
Хазарт искаше да натисне бутона за край на разговора и да закачи телефона на колана си, но някаква черна сила го караше да го държи до ухото си.
Той стоеше само на три метра от вратата на Владимир Лапута. Не беше най-подходящото място за водене на разговори с един от неспокойните мъртъвци.
— Нали помниш онова желязо, дето с него трябваше да те опаткам снощи, муцуно?
Хазарт си представи Калвин Рузвелт, по прякор Хектор Х, както бе застанал на поляната пред блока на Рейнърд, стиснал с две ръце един 45-милиметров пистолет. Той бе натиснал спусъка и от дулото се бе вдигнал пламък.
— Виж какво, гаден педал. Когато дойдеш, да знаеш, че съм ти приготвил още по-голям патлак. Ще ти го завра в гъза и после ще пусна и другите бабаити да те доразмажат. Хайде, доскоро!
Хазарт прекрати разговора и телефонът веднага започна да звъни отново. Нямаше смисъл да отговаря, нямаше как да отговори, като знаеше кой се обажда.
Беше мокър. Измръзнал. Изплашен.
Телефонът продължи да звъни.
Той или трябваше сериозно да помисли над това, или никога повече да не помисли за него. Не можеше да реши кое да избере, докато стоеше тук, пред прага на човека, убил майка си.
Пъхна звънящия телефон в един от джобовете на якето си, обърна гръб на вратата, слезе по стълбите и тръгна отново под дъжда.
Глава 75
Леката циркулация на водата в басейна размърдваше светлината, която се вдигаше от дъното, и хвърляше бляскащи сияния и сенки по варовиковите стени и по сводестия таван.
Фрик постла ленена покривка на една от масите до басейна и нареди хубави съдове и прибори.
За малко да сложи и свещи, но си даде сметка, че двама мъже не биха вечеряли на свещи. По-скоро на светлината от жарава, полинезийски бамбукови факли, лагерен огън в гора, пълна с дебнещи вълци, но не и от свещи.
С контролния ключ той намали до меко златно осветлението от лампите, закачени със скоби по варовиковите колони.
При хубаво време Фрик обичаше да се храни до външния басейн, когато бе единственият член на семейството, останал вкъщи, и когато приятелките на Татко призрак не лежаха там само по долнища от бански, дебело намазани със защитен крем против слънце с фактор петдесет като оскубани патици в марината.
Вътрешният басейн не можеше да се сравнява с външния — само двайсет и пет метра на дължина и петнайсет на ширина, съвсем не достатъчно, ако искаш да правиш състезание с моторни лодки. В помещението обаче бе топло през зимата и многобройните палми в огромни саксии му придаваха приятен тропически вид.
От три от стените с големи прозорци се виждаше паркът. Прозорецът на третата стена гледаше към оранжерията и богатата като в джунгла растителност в нея.
Фрик бе избрал мястото за вечеря до басейна, защото в съседната оранжерия бе подготвил внимателно тайното си скривалище. При най-малкия сигнал, че Молох идва, той можеше да хукне и да изчезне от погледа с бързината на заек.
Имаше странното подозрение, че господин Труман също очаква Молох. Тази история с проверката на напрежението беше глупост. Трябваше да има друга причина.
Той се надяваше, че господин Труман няма да се опита пак да го повика по вътрешния телефон, както бе направил преди в библиотеката. Дори под натиск Фрик нямаше да натисне бутона за отговор, защото се страхуваше, че подобно на *69 той можеше да го свърже с онова място, откъдето нещо се бе опитало да изпълзи от кабела през слушалката в ухото му.