Фрик свърши с подготовката на масата по-бързо, отколкото очакваше. Погледна часовника си — господин Труман нямаше да пристигне с храната може би още десет минути.
Наводненият от дъжда и обвит в мъгла парк зад прозорците бе осветен от много лампи, с цел обаче да се създаде атмосфера на магическа романтика, което означаваше, че сенките преобладаваха. Ако Молох бе успял да се промъкне през оградата на имението, без да бъде усетен от охранителната система, той можеше да се крие в тях и да наблюдава.
На Фрик му се дощя да изтича до кухнята, под предлог че иска да помогне, но не искаше да се държи като безпомощен и недодялан хлапак.
Ако искаше да успее някой ден да избяга и да постъпи на служба във Военноморските сили на САЩ, вместо да се крие в миша дупка, той трябваше да започне да мисли и да действа като матрос колкото се може по-скоро. На матроса хич няма да му пука от тъмнината навън. Матросът ще й се изсмее презрително и смело ще й се изпикае отгоре. Първо ще отвори прозореца, разбира се, за да не изцапа стъклото.
Фрик още не бе достигнал до това ниво на увереност. Затова продължи да седи до масата и да брои минутите.
Той извади снимката от задния джоб на панталона си, разгъна я и се загледа в хубавата жена с милата усмивка, която му помагаше да не мисли за опасностите през нощта. Неговата майка от мечтите му.
И досега не бе последвал съвета на непознатия от телефона и не бе попитал никого дали знае коя е тази жена.
Една от причините беше, че не можеше да измисли правдоподобно обяснение откъде има снимката и защо иска да открие самоличността на жената. Хич го нямаше в лъжите.
Освен това колкото по-дълго не питаше никого за нея, толкова по-дълго тя щеше да си остане само за него. В момента, в който разбереше коя е, тя нямаше повече да бъде неговата майка от мечтите му.
На един от прозорците се чу потропване.
Фрик скочи от стола и изпусна снимката.
Лицето на прозореца беше закачулено и ужасяващо, но качулката беше част от дъждобран и лицето беше на един от пазачите, господин Рома. Тъй като имаше широка горна устна и малък нос, господин Рома можеше да обърне устната си и да покрие носа си с нея. Можеше да държи лицето си по този начин дълго, което го караше да изглежда уродлив и с грамадни зъби. Беше сложил светнато фенерче под брадата си и го бе насочил нагоре, което подсилваше страховития ефект.
— Ривет, ривет — поздрави господин Рома, който без горната си устна не можеше да произнесе п-то в началото на думата.
Когато Фрик се приближи до прозореца, господин Рома върна лицето си в нормалния му вид и попита:
— Как си, Фрик?
— Вече съм добре — отвърна Фрик, говорейки силно, за да се чува през стъклото. — Ама за момент се изплаших, че си Мин.
— Мин е във Флорида с баща ти.
— Върна се преждевременно. Разхожда се някъде из дъжда.
Усмивката замръзна на лицето на господин Рома.
— Той ме караше да изляза на разходка с него, за да ми разясни как дъждът измива духа на планетата или нещо подобно.
Замръзналата усмивка се разпадна. Господин Рома отмести фенерчето от лицето си, обърна гръб на Фрик и зашари със снопа лъчи из нощта.
— Сигурно ще го срещнеш — рече Фрик.
Господин Рома съобрази, че светлината показва къде се намира, и угаси фенерчето.
— Довиждане, Фрик — рече той и хукна в мрака.
Колкото и да не го биваше да лъже и да не бе прозвучал убедително дори на себе си, господин Рома не се бе осмелил да провери дали момчето не блъфира, за да не би да има едно на хиляда шанс Мин да се намира наблизо в словоохотливо настроение и готов да наставлява.
Глава 76
Скрит от дъжда в колата, треперейки под топлата струя въздух от включеното отопление, все още търсен от мъртвия Хектор Х, Хазарт се изнервяше все повече при всеки звън и силно му се прииска да смъкне прозореца и да изхвърли телефона на улицата.
Звъненето престана в момента, в който забеляза раздвижване в дома на Лапута. Мъж излезе от къщата, спря се да заключи вратата и слезе по стълбите.
Дори през дъжда и сгъстяващата се мъгла Хазарт позна човека, който преди известно време бе влязъл в къщата през гаража. Почти със сигурност това беше Владимир Лапута.