Господин Труман се поколеба, хвърляйки поглед към прозорците, към нощта, дъжда и мъглата.
— Винаги заспивам с книга — настоя Фрик.
— Добре, но не се бави. И като вземеш книгата, която искаш, веднага ела при мен.
— Добре. — Той тръгна към изхода от помещението с басейна, но спря след две крачки. — Може ли после да си разказваме истории с призраци?
Господин Труман се намръщи, сякаш Фрик бе предложил да взривят западното крило, и май дори пребледня.
— Истории с призраци? Какво те накара да кажеш това?
— Ами, ъъъъ, това е, което хората правят, когато отидат на гости с преспиване. Поне така съм чувал. — Тъпо. Но не можеше да спре. — Те сядат на пода, ъъъ, запалват свещи и си разказват страшни истории и после, ъъъъ, понякога си пекат бонбони на шиш. — Тъпо, тъпо. — А може да си направят, ъъъъ, пуканки и да си споделят тайни. — Тъпо, тъпо, тъпо.
Намръщеното лице на господин Труман се отпусна в усмивка.
— Да не искаш да кажеш, че след всичко, което изядохме на вечеря, си готов да ядеш още?
— Не веднага, сър, но може би след час.
— И имаш разни черни тайни за споделяне?
— Ъъъъъ, имам някои случки.
— Случки? Да не би да си видял големи мазни извънземни?
— Не, сър. Не е толкова просто.
— Тогава, като оставя чиниите в кухнята, ще взема необходимите неща, за нашето приключение. Изгарям от любопитство.
Изпитал облекчение в едно отношение, нуждаещ се от помощ в друго, Фрик отиде в библиотеката, за да нанесе още един удар на умиращата палма.
Глава 78
Седнал в служебната си кола, Хазарт се чувстваше така изгубен, както призракът на моряк на изоставен, гниещ кораб, прикован към плаващото си свърталище единствено от упорития навик да е жив. Без ориентация, без цел, без смисъл.
През призмата на дъжда и мъглата улиците приличаха на плавателни коридори в странно, пълно с духове море и беше лесно човек да си представи и едва ли не да повярва, че много от привидно прозрачните коли, минаващи покрай него в нощта, са управлявани от призраци, които бяха напуснали телата си, но не и града.
Той бе съобщил по телефона регистрационния номер на ленд роувъра и бе научил, че е собственост на „Курц Айвори Интернешънъл“, каквото ще да беше това. Според данните на пътното управление единственото превозно средство, регистрирано на името на Владимир Лапута, беше беемве 2002, не акура, като колата на паркинга.
След като получи тази информация, Хазарт не знаеше как да продължи. Никак не му беше приятно да няма план за действие.
Всеки път обаче, когато се опиташе да измисли следващата си стъпка, в съзнанието му се появяваше Дъни, който магически се превръщаше от плът в поток вода, сливаща се в миг с локвата, в която беше стоял и в която бе изчезнал, без да я разплиска.
След тази гледка под студените неспиращи звуци на разговора му с Хектор Х Хазарт не бе в състояние да мисли логично. Мислите му се вихреха отново и отново през същите смутни виещи се коридори в лабиринта на ужаса.
Не беше обядвал, но не чувстваше глад. Въпреки липсата на апетит той спря пред едно заведение за бърза закуска и си поръча царска чиния печени сандвичи с кашкавал и пържени картофи.
Както можеше да се очаква, царската чиния се оказа кесия, а бокалът кафе — чаша от стиропор, пълна с горчилка, подобна на отвара от кората на дърво. Чиста отрова.
Понеже не го сдържаше на едно място, той не остана на паркинга да се нахрани. Ядеше, докато караше.
Имаше нужда от движение. Подобно на акула, чувстваше, че ще умре, ако спре.
В крайна сметка той се озова в квартала, където живееше професорът. Паркира срещу къщата му на отсрещната страна на улицата.
Докато стоеше там, в съзнанието му отекваше предупреждението на Дъни — Два куршума в мозъка — и той бе уверен, че точно такъв край го очакваше, ако бе позвънил на вратата на Лапута.
За момента хиената, както го бе нарекла Рейчъл Далтън, бе на приключенско пътешествие с акурата. Без присъствието на демона, който я обитаваше, къщата си беше просто къща, не място за убийства.
Хазарт се обади в отдела за грабежи и убийства и взе домашния телефонен номер на Сам Кеселман.