Итън бе станал от компютъра, без да усети. Той не можеше да стои на едно място от тревога. Нуждата от незабавни действия го тласкаше да предприеме нещо, но не можеше да проумее какво трябва да направи.
Отиде до телефона, натисна копчето за вътрешната телефонна система и набра номера за библиотеката.
— Там ли си, Фрик? — Той почака малко. — Фрик, чуваш ли ме?
В гласа на момчето прозвуча странна предпазливост.
— Кой е там?
— Няма никой, освен нас, старите бивши полицаи. Намери ли си книга?
— Не съм още.
— Не се бави.
— Само още една-две минути.
Итън вдигна пръста си от бутона за вътрешната система и в същия миг друга сигнална лампичка светна с постоянна светлина: линия 24.
Той се вторачи в предметите, наредени на бюрото му между компютъра и телефона. Калинки, охлюви, парчета от препуциум…
Насочи отново вниманието си към телефона. Сигналната светлина. Линия 24.
Едва доловимият глас, идващ сякаш от тъмната страна на Луната, в който той се бе вслушвал по телефона в продължение на половин час предишната вечер, не преставаше да отеква в сърцето му. Както и гласът, който му се беше сторило, че чува от говорителя в асансьора на болницата тази сутрин.
Кутия за курабийки, пълна с плочки с букви за играта „Диаграми“, книгата Опашатите водачи, зашитата ябълка с кукленското око в сърцевината.
Когато пътуваше с асансьора, той бе натиснал копчето за спиране не само за да се вслушва в гласа по-дълго, но защото бе изпитал чувството, че когато стигне до гаража на болницата, няма да намери гараж. Само черна плискаща се вода. Или зееща пропаст.
Тогава си беше помислил, че този абсурден клаустрофобичен пристъп замаскира друга тревога, която не иска да си признае. Сега бе на ръба да осъзнае истинския ужас.
Стана му ясно, че действителността в неговите възприятия е като отразения образ от цветно стъкло в огледалата, поставени под ъгъл в калейдоскоп. Действителността, както я беше виждал винаги досега, щеше да се пренареди пред очите му и да се превърне в нещо много по-ослепително и страховито.
Калинки, охлюви, парчета от препуциум…
Линия 24 в действие.
Далечният глас отекна в паметта му като тъжния крясък на чайки в мъглата: Итън, Итън…
Телефонни обаждания от мъртвите.
Калинки, охлюви, парчета от препуциум…
Сигналната лампичка — миниатюрно копие на червената предупредителна лампа високо над кубето на „Богородицата на Анджелис“ — последната линия на телефонното табло, последна линия, последен шанс, последна надежда.
Итън долови аромата на рози. В апартамента нямаше рози.
В съзнанието му се появи образът на рози „Бродуей“, оставени на гроба й, златисто червените им цветове се открояваха върху мократа трева.
Уханието на розите стана още по-осезаемо и продължи да се засилва. То бе реално, а не въображаемо и значително по-силно тук, отколкото беше в „Рози завинаги“.
Тръпките, които лазеха по тила и по главата му, не бяха резултат от обикновен страх, а от смирено страхопочитание. Едно студено свиване в стомаха.
Той нямаше ключ за забранената стая зад синята врата, където се записваха разговорите от линия 24. Внезапно си даде сметка, че липсата на ключ няма да го спре да проникне вътре.
Следвайки интуицията си, която не можеше да обясни, но на която абсолютно вярваше, Итън се втурна от апартамента към задните стълби и по тях се изкачи тичешком на третия етаж.
Глава 83
Завързан с тънки трептящи въжета за здравите клони на две големи дървета и закрепен за камиона, дирижабълът напомняше на мятаща се риба, изтеглена на сухо в плитчините, но жадуваща да се гмурне отново в дълбините на небето.
Сив на цвят и подобен на кит, десетина метра на дължина и три-четири метра в диаметър, въздушният кораб беше дребна риба в сравнение с гигантите на „Гудиър“. Ала на Корки му се виждаше огромен.
Морското чудовище изглеждаше внушително осветено отдолу от два малки прожектора. По закръглените му хълбоци се стичаха сребристи дъждовни капки. Навярно гледката бе тъй потресаваща не заради сравнително скромните му размери, а защото тук, в Бел Еър, през първото десетилетие на двайсет и първи век, един цепелин изглеждаше на грешно място и в грешно време.