Освен това дежурните пазачи щяха веднага да разберат, ако някой преминеше през оградата на имението много преди да стигне до къщата. При първия сигнал, че някой е влязъл, те щяха да позвънят на телефона за спешни повиквания и на компанията за външна охрана.
Въпреки това той не можеше да си позволи да чака асансьора и се втурна към задното стълбище, после се понесе с бясна скорост по стълбите между трите етажа надолу и профуча през вратата към западното крило на партера.
Връхлетя в апартамента си и извика името на Фрик, но отговор не последва.
Очевидно момчето бе все още в библиотеката. Лошо. То беше изкарало по-голямата част от десетгодишния си живот в самота, но тази нощ нямаше да може да оцелее само.
Итън отиде бързо до бюрото в кабинета си. Беше оставил пистолета в горното дясно чекмедже.
Отвори чекмеджето, опасявайки се, че пистолетът е изчезнал. Но той си беше на мястото. Истински красавец.
Докато слагаше раменния си кобур, Итън разглеждаше предметите между компютъра и телефона върху бюрото.
Детски стихчета.
Къщата ти се запали, тичай да спасиш своите деца…
На родения в сряда съдбата има зъб…
Детски стихчета.
Парчета от препуциум от десет обрязани мъже. Десет, защото Фрик беше на десет години. Какво е препуциумът? Парченце от тъкан. Изрезка. Парцалче.
Охлювите са си охлюви.
Книгата с кучешките истории, Опашатите водачи. Опашати. Опашки.
С какво се правят момченца?
С охлюви, парцалашки и кучешки опашки.
С това се правят момченца.
Бележката, пъхната в ябълката, лежеше на бюрото: ОКОТО В ЯБЪЛКАТА? БДЯЩИЯТ ЧЕРВЕЙ? ЧЕРВЕЯТ НА ПЪРВИЧНИЯ ГРЯХ? ИМАТ ЛИ ДУМИТЕ ДРУГА ЦЕЛ, ОСВЕН ДА ВОДЯТ ДО ОБЪРКВАНЕ?
В този случай объркването беше единствената им цел. Шестият предмет беше най-лесен за тълкуване, затова професорът, който и да беше той, беше решил да отклони вниманието с подигравателни думи.
Окото в ябълката беше синьо, същият цвят като прочутите очи на Чанинг Манхайм. Не окото в ябълката. Зеницата на окото му.
Не че бащата някога беше треперил над бедния Фрик като над зеницата на окото си. Момчето беше по-скоро мъртвата точка на видимост в очите на баща си, твърде често пренебрегвано, никога не видяно в дълбочина. В този случай подателят на черните кутии бе направил неправилно предположение. Лицето беше сам за себе си зеницата на окото си и друг не можеше да има.
На човек, който знаеше какви са отношенията между бащата и сина, можеше да бъде простено, че не е направил връзката между кукленското око, сгушено в зашитата с черен конец ябълка, и чудесното момче. Ала Итън го беше яд на себе си, че не се бе досетил.
Той натисна копчето за вътрешната телефонна система и избра номера на стаята на охраната в задната част на имението.
— Пийт? Кен? Има признаци, че нещо се мъти.
Никой не отговори.
— Пийт? Кен? Къде сте?
Мълчание.
Итън грабна слушалката. Нямаше сигнал.
Глава 89
Хиената спеше в чисто леговище, незамърсено от сувенири от убийствата му. Нямаше части от облекло, изцапани с кръвта на жертвите му, в които да може да зарови лице, за да вдъхне аромата на смъртта. Нямаше женски бижута, които да гали. Нямаше снимки на Джъстин Лапута или Мина Рейнърд след убийството с ръжен за камина и инкрустирана с бронзова позлата мраморна лампа. Нямаше нищо.
След бърз, но обстоен преглед на дрешника, чекмеджетата на бюрото, нощните шкафчета и на всяко друго място в спалнята, където Лапута би могъл да скрие нещо свързано с манията му за насилие, Хазарт не намери никакви доказателства както за престъпление, така и за психични отклонения.
Просто домът на Лапута се отличаваше най-вече с безупречната чистота, съперничеща на всяка стерилна лаборатория за биохимични оръжия, и с геометричното подреждане на всички предмети, малки и големи, граничещо с фетишизъм. Не само вещите, изложени на показ, но и на тези в чекмеджета бяха сякаш подравнени с микрометър, транспортир и линийка. Чорапите и пуловерите бяха сгънати и наредени с прецизността на робот.
Още веднъж Хазарт изпита чувството, че за Владимир Лапута тази къща беше убежище от безредието на света зад стените й.
Той излезе от спалнята в коридора, където постоя за момент, ослушвайки се внимателно, но долови единствено тихото барабанене на отслабващия дъжд по покрива. Погледна часовника си и се запита дали има време да претърси и стаите на горния етаж.