Обикновено инстинктът на Хазарт работеше безотказно, но този път той не му подсказваше нищо. Възможно бе професорът да се върне всеки момент или да не се върне с часове или дни.
Той отвори първата врата след главната спалня, на същата страна на коридора, и светна лампата.
Тя приличаше на склад. Прости картонени кашони, украсени единствено с номера в червено, бяха наредени по три един върху друг в стройни редици.
В Хазарт се пробуди интерес и той прекрачи прага. Но после осъзна, че кашоните са запечатани внимателно с лепенка. Ако разкъсаше някои от тях, той не би могъл да ги възстанови така, че да прикрие неофициалното си претърсване.
Приближавайки се към последната стая от същата страна на коридора, той усети неприятна миризма. Когато стигна до отворената врата, вонята се превърна в смрад.
Основният елемент в нея бе миризмата на разлагаща се плът, на която Хазарт бе попадал достатъчно често през годините си работа в отдела за грабежи и убийства. Той подозираше, че тук ще намери поне един от сувенирите на Лапута, което го накара да съжали, че бе спрял по-рано да хапне сандвич с кашкавал и пържени картофи.
Светлината от лампите в коридора не проникваше в стаята и Хазарт не можеше да види почти нищо.
Когато влезе и щракна ключа на стената, светна една нощна лампа. За момент той си помисли, че човекът на леглото, покрит наполовина с чаршаф, е труп.
Но клепачите на кървясалите очи, които бяха фиксирани върху него с жалостива молба, премигнаха.
Никога в живота си Хазарт не беше виждал в действителност живо човешко същество в такова окаяно състояние. Така изглеждат отрудените до смърт гладуващи пленници в концентрационните лагери, преди да бъдат хвърлени в общи гробове.
Независимо от системата за вливане на глюкоза и лекарства и торбичката за урина веднага ставаше ясно, че професор Лапута не се грижи за болен член на семейството. Към човека в леглото не беше проявявана милостта, полагаща се на болен, а жестокостта, с която един садистичен тъмничар третира затворник.
И двата прозореца бяха заковани с дъски и изолирани, за да не пропускат дневната светлина отвън и звука отвътре.
На пода в един от ъглите лежаха вериги и белезници за китки и глезени. Явно бяха останали от първите дни на пленничеството, когато жертвата в леглото и била достатъчно силна, за да се налага да бъде окована.
Хазарт бе говорил на глас известно време, преди да се усети. Бе започнал да шепти молитвите от детството си, на които баба му Роуз го беше научила.
Това бе работа на злото в най-чистата му форма, която той бе виждал — простият грешник като него не би могъл да го разбере. Злото бе дошло насам9 и бе си отишло, но щеше да се върне пак, един демон, командирован тук от ада.
Необикновеният ред в къщата не беше за Лапута убежище от безредието на света зад стените й. Той бе един отчаян опит да отрече апокалиптичния хаос, който вилнееше в него.
С приближаването към леглото от всеки дъх, който Хазарт поемаше, все повече му се повдигаше. Натрупаните в продължение на седмици засъхнала пот, гранясала телесна мазнина и гнойните рани от залежаване издаваха отвратителна миризма.
Въпреки това Хазарт хвана внимателно измършавялата длан на непознатия. Пленникът нямаше сили да повдигне ръката си и едва успя да отвърне на ръкостискането на спасителя си.
— Вече няма страшно. Аз съм полицай.
Непознатият го гледаше, сякаш вижда мираж.
Макар преди малко инстинктът на Хазарт да му беше изменил, сега той му служеше вярно. С учудване, което премина бързо, той се чу да казва:
— Професор Далтън? Максуел Далтън?
Почервенелите очи на съсухрения мъж се разшириха в потвърждение.
Когато затворникът се напрегна да заговори, гласът му се оказа така изтънял и прегракнал, че Хазарт трябваше да се наклони към устата му, за да отгатне думите му:
— Лапута… уби жена ми… дъщеря ми.
— Рейчъл? Емили? — попита Хазарт.
Далтън стисна тъжно очи, прехапа устни и кимна.
— Не знам какво ти е разправял, но те не са мъртви — увери го Хазарт.
Очите на Далтън се отвориха с бързината на затвор на фотоапарат.
— Видях ги и двете днес у вас — продължи Хазарт. — Само преди няколко часа. Те са много разтревожени за теб, но иначе са добре.
9
По Уилям Шекспир, „Макбет“, Четвърто действие, Първа сцена: „Палецът ме щракна — знам, злото е дошло насам“. — Б.пр.