— Отишъл в един бар, видял три разкошни мацки без мъжка компания и решил да си опита късмета. И трите му се сложили и му предложили да се приберат с него вкъщи, а той решил, че е мъжествен като Брад Пит и те умират за групов секс с него.
— Но всъщност са искали да го ограбят — предположи Итън.
— По-лошо. Той си оставил колата и се качил в тяхната. Две от мацките започнали да го обработват и да го разсъбличат на задната седалка, после го изхвърлили за кеф.
— На градус ли са били?
— Може да са били, може да не са били — отвърна Толедано. — После се разбра, че са го правили два пъти преди това. Този път ги хванаха.
— Тези дни гледах един стар филм по телевизията — рече Итън. — С Франки Ейвълън и Анет Фуничело. Забава на плажа. Жените са били съвсем различни в онези времена.
— Не само жените. Никой не е станал по-добър от средата на шейсетте насам. Съжалявам, че не съм се родил трийсет години по-рано. А как е пострадал твоят приятел?
— Четирима мъже решили, че ги е измамил с пари, понатупали го, вързали ръцете му зад гърба, натопили главата му в тоалетната чиния и го държали там толкова дълго, че това му причинило мозъчно увреждане.
— О, каква гадост!
— Не е по Агата Кристи — съгласи се Итън.
— Но щом се занимаваш с всичко това, значи наистина е останало нещо от приятелството ви. Никой не може да бъде накаран да изпълнява нечие завещание, ако не иска.
Двама носачи от отделението на съдебните лекари бутнаха двойните врати и влязоха в приемната на градинското помещение.
Единият беше висок, около петдесетгодишен, и очевидно много горд, че си е запазил косата. Той я носеше сресана назад, на висока сложна прическа, до такава степен достойна за Мадам Помпадур, че й липсваха само панделките.
Итън познаваше партньора на Помпо. Хосе Рамирес беше набит американец от мексикански произход, късоглед и усмихнат замечтано като коала.
Хосе живееше за жена си и четирите си деца. Докато Помпо се занимаваше с формулярите, Итън помоли Хосе да му покаже последните снимки на Мария и децата, които носеше в портфейла си.
След приключването на формалностите Толедано ги преведе през една вътрешна врата в градинското помещение. Вместо с линолеум, както в рецепцията, подът тук беше покрит с бели керамични плочки с много тесни фуги помежду им, за да може лесно да се дезинфекцира, в случай че бъде замърсен с телесни течности.
Макар че бе филтриран постоянно, студеният въздух намирисваше леко, но неприятно. Когато умират, повечето хора не миришат на шампоан, сапун и парфюм.
В четирите стандартни камери от неръждаема стомана може би имаше трупове, но два трупа върху носилки на колела веднага се набиваха на очи. И двата бяха покрити с чаршафи.
Имаше и трета количка, която беше празна, с провиснал от нея чаршаф. Толедано се отправи към нея с израз на недоумение.
— Това беше неговата количка. Той беше тук.
Мръщейки се от объркване, Толедано повдигна чаршафите от лицата на другите два трупа. Нито един от тях не беше Дъни Уислър.
Една по една той отвори четирите стоманени камери. Бяха празни.
Тъй като болницата изпращаше голямата част от пациентите си вкъщи, вместо в погребалното бюро, това градинско помещение беше малко в сравнение с градската морга. Всички възможни места, където можеше да се скрие труп, вече бяха огледани.
Глава 7
В тази стая без прозорци три етажа под земята четиримата живи и двамата мъртви бяха потънали за момент в такава дълбока тишина, че на Итън му се стори, че чува шума от дъждовните капки на улицата високо над тях.
После Помпо проговори:
— Искаш да кажеш, че си направил грешка и си предал Уислър на други?
Толедано поклати уверено глава.
— Нищо подобно. Четиринайсет години не съм правил такава грешка, нямам намерение да започвам сега.
Една широка врата даваше възможност труповете на колички да бъдат изкарвани директно от градинското помещение в гаража на линейките. Две резета би трябвало да я държат залостена. И двете бяха вдигнати.
— Бях ги залостил — настояваше Толедано. — Те стоят винаги залостени, винаги, освен когато предавам труп, и в тези случаи аз съм винаги тук, за да наблюдавам.
— Кой би искал да открадне труп? — попита Помпо.
— Дори някой откачен да се опита да го направи, няма да може — отвърна Вин Толедано, отваряйки вратата към гаража, за да покаже, че от външната страна няма ключалки. — Две резета. Никога не е имало ключове. Отваря се само отвътре.