Когато тръгнаха към гаража, Молох се ухили и размаха флакона пред очите му.
— Полупарализиращ инхалант с краткосрочно действие, разработен от един от колегите ми с помощта на щедра субсидия от иранската тайна полиция. Искам да си послушен, но в съзнание.
Фрик чу дишането си — не беше получил астматичен пристъп.
— Беседката я нямаше в архитектурните планове — продължи Молох. — Но в момента, в който я видях, веднага загрях. Не съм загубил връзка с детето в себе си, със свободния дух, с който идваме на този свят, и веднага се досетих.
Дишането на Фрик обаче не беше и нормално. Беше плитко, едва доловимо подсвиркване в гърлото му.
С разкривено ликуващо лице, което би накарало Фрик да се напикае от ужас, ако току-що не беше полял палмата, Молох рече:
— Исках да си в съзнание, за да изпиташ докрай кошмара да бъдеш отвлечен от луксозния си дом, знаейки че голямата клечка, баща ти, не може да долети, облечен в пелерина и трико или яхнал летящ мотоциклет, както навремето вярваше. Ако ще всичките мускулести кинозвезди в света, всичките супермодели и всичките напомпани бодигардове в Бел Еър да се опитат, пак няма да могат да отърват разглезения ти задник.
Фрик разбра, че с него е свършено. Никакъв шанс да се измъкне и да се скрие вдън земя. Никаква надежда някой ден да заживее истински живот. Но може би най-сетне малко покой.
Както овчарят на овцете, както хрътката на полицейския отряд, както авангардът пред кавалерията, гълъбите показваха пътя на Итън, птица след птица, от оранжерията към източния коридор, покрай вътрешния басейн, към северния коридор и после на запад към кръглото фоайе на парадния вход.
Гледката беше страхотна: трийсет-четирийсет ослепително бели гълъба, носещи се по коридора, една перната река сред дефилето от пищна хубост, подобно на група освободени духове, политнали към Валхала.
Когато стигнаха до главния вход, те закръжиха, сякаш понесени от вихъра на оформящ се циклон, докато Итън ги настигна, при което птиците се скупчиха и се сплетоха в едно. Те се спуснаха от триетажната височина на пода, променяйки се на цвят, докато кацаха, променяйки и формата си и превръщайки се в приятеля му от детинство, който се бе отклонил от правия път.
Само на три метра от Итън привидението във формата на Дъни Уислър каза:
— Ако умреш този път, няма да мога да те върна. На границата на пълномощията си съм. Той води Фрик към гаража. Всеки момент ще тръгне.
Преди Итън да успее да проговори, мъртвият Дъни престана да е Дъни и се превърна отново в гълъби, в експлозия от блестящи крила, устремени право към огромната елха. Те не се гмурнаха в бодливите клонки, а в сребърния и аления блясък на украшенията, вече не птици, а само сенките на птици. Засенчиха за миг лъскавите повърхности и после изчезнаха.
Похитителят беше хванал здраво полупарализирания Фрик за ризата на врата и го влачеше по пода на гаража. Момчето наблюдаваше как вратата на асансьора се отдалечава.
Молох бе грабнал ключове за кола от таблото на стената, където над всяка връзка имаше етикет с марката, модела и годината на производство на автомобила. Той действаше с такава увереност, сякаш бе живял години наред в Палацо Роспо.
Помпата с безценното лекарство за астма също се отдалечаваше от Фрик. Беше се откачила от колана му и той се опита да я хване при падането, но ръцете му бяха като от желе.
Молох можеше да е побъркан или просто злодей. Но Фрик не можеше да си представи за какво точно го издирваше иранската тайна полиция.
Той бе познал страха през десетгодишния си живот. Всъщност страхът бе почти постоянно с него. Ала разновидността, която го съпътстваше от толкова отдавна, с тихото си постоянство наподобяваше кълването на малки птички и не мажеше да се сравни със сегашния ужас. Тревогата, че отсъствията на баща му ще станат още по-дълги и ще се проточат с години, като тези на майка му. Глождещото опасение, че ще си остане завинаги същият недорасъл сополанко, какъвто беше сега, че никога няма да разбере какво да направи с живота си или какво ще излезе от него и че дори в старостта си ще бъде най-вече синът на Чанинг Манхайм, Лицето. Докато Молох го влачеше от оранжерията към гаража, неистов и неизпитван досега страх изпълваше сърцето му, пълзеше по тялото му и разтърсваше душата му. Фрик се беше вцепенил от неописуем ужас.