В ролята си на Робин Гудфелоу, който не беше обучен да бъде смъртоносно оръжие, но беше прочел достатъчно шпионски романи, той знаеше, че рязък удар с долната част на дланта по носа на противника ще раздроби костите и кръвообращението ще занесе парченца право в мозъка, причинявайки моментална смърт, което той и направи и изквича от удоволствие, когато кръвта на Труман бликна като фонтан.
Той се изтъркаля от безполезния полицай, изправи се, обърна се към буика и тръгна да търси момчето. Корки се наведе и погледна вътре през шофьорската врата, но Фрик явно беше излязъл от другата страна.
Предизвикващото временна парализа вещество би трябвало още да действа. Глезльото нямаше как да е стигнал надалеч.
Корки се изправи до шофьорската врата и точно пред себе си на покрива на буика видя пистолета.
Дъждовните капки по дръжката блестяха, сякаш бяха инкрустирани диаманти.
Оръжието на Труман.
Намери момчето. Тегли му един куршум, но в крака. Да не може да бяга. После изтичай до гаража за нови ключове и нова кола.
Корки все още можеше да осъществи плана си, защото той бе син на хаоса, също както Фрик беше син на най-голямата кинозвезда в света, и хаосът нямаше да изостави детето си, както актьорът беше изоставил своето.
Той заобиколи колата и видя момчето да лежи на една страна и да рита по подгизналата почва, като се опитваше да пълзи напред като осакатен рак.
Корки се втурна към него.
Макар че Фрик се движеше по най-странния начин, който Корки бе виждал, тихичко подсвирквайки като играчка с навита пружина, чийто механизъм е счупен, той бе успял да се премести от алеята на тревата. Явно целта му беше една каменна градинска пейка, която изглеждаше доста стара.
Корки се приближи и вдигна пистолета.
Уилям Йорн, изключително грижовен и съвестен градинар, наблюдаваше всяко дърво и храст за болести и моментално прилагаше необходимия препарат при първия признак за плесен, паразити или каквато и да е болест. В редки случаи растението не можеше да бъде спасено и се налагаше да бъде заменено с ново.
Големите дървета биваха заменяни със същия вид, в най-големия размер, който се продаваше. Докарваха новия красавец с камион и после го засаждаха с помощта на кран под наем или използваха голям мощен хеликоптер, който спускаше дървото отвисоко в предварително изкопаната дупка.
За по-малките екземпляри все пак не се използваха военни средства, а при най-малките нови фиданки се изкопаваха дупки на ръка с лопата. В някои случаи дръвчетата бяха толкова малки, че се нуждаеха от привързване към колове, за да растат прави и да устояват на вятъра.
Макар някои негови колеги все още да използваха високи дървени колове за подкрепа на малките дръвчета, господин Йорн предпочиташе стоманени пръти с диаметър 2,5 см и 5 см и дължина 2,40 м и 3 м, защото не гниеха, бяха по-здрави и можеше да се използват повторно.
Раненият Итън успя с нечовешко усилие да измъкне един от по-късите пръти, разкъса еластичните пластмасови връзки, с които дървото бе привързано към него, добра се с олюляване до убиеца с непромокаемия скиорски костюм, замахна към главата му с всички сили и го повали на земята.
Докато падаше, похитителят инстинктивно натисна спусъка на пистолета. Куршумът рикошира от гранитната пейка и отлетя с писък под дъжда в мрака.
Престъпникът се строполи и се изтъркаля по гръб. Би трябвало да бъде мъртъв или поне в безсъзнание, но изглеждаше само замаян и продължаваше да стиска пистолета в ръката си.
Итън се хвърли отгоре му и заби колене в гърдите му, за да му изкара въздуха. Надяваше се да му счупи някое ребро и да му размаже далака. Той изтръгна оръжието от ръката в ръкавица, ала то му се изплъзна и Итън с мъка видя как се изтърколи надалече от него.
Въпреки че главата му със сигурност звънеше като камбаните на „Нотр Дам“, мръсникът продължаваше да размахва ръце, успя да хване кичур от косата на Итън, завъртя го болезнено и се опита да приближи лицето му към озъбената си паст.
Макар да се боеше от тракащите зъби, Итън притисна с дясната си ръка гърлото на звяра, за да не може да мърда, и после му светна един с левия юмрук в дясното око, после още един, ала железните пръсти продължаваха да дърпат и да се мъчат да отскубнат кичура от косата му. Той напипа дебела верижка около врата на безумеца и реши да я усуче. Усукваше я с дясната си ръка и в същото време му нанасяше удари с лявата, докато го заболя и изопнатата верижка, която се бе впила в пръстите му, най-сетне се скъса, както би станало с евтина дрънкулка.