Зъбите престанаха да щракат. Очите се фиксираха върху нещо извън Итън, извън самата нощ. Пръстите се отпуснаха и престанаха да дърпат кичурите коса.
Поемайки дълбоко въздух, Итън се надигна от мъртвеца и погледна верижката в ръката си. Верижка от медальонче. С една стъклена топка, в която плуваше бдително око.
Молох изглеждаше мъртъв, но това се беше случвало и преди. Фрик наблюдаваше схватката, сякаш присъстваше на прожекцията на високохудожествен филм и през алена мъгла, чудейки се защо кинооператорът бе решил да снима сцена с бой през деформиращ обектив и с червен филтър.
Той размишляваше над всичко това не напълно реално, а като в сън, сякаш бе заспал и сънуваше два кошмара едновременно — единия за двама мъже в смъртоносна схватка, а другия за задушаване. Той бе отново в суфакаториума, гърдите му свиреха като на стар миньор, страдащ от пневмокониоза, както в онзи филм, който Татко призрак бе имал благоразумието да откаже, и майката на първия собственик на Палацо Роспо се опитваше да го задуши с кожено палто.
Господин Труман го вдигна и го занесе на пейката. На господин Труман му беше ясно, че по време на пристъп Фрик трябваше да бъде в седнало положение, за да може по-добре да използва мускулите на врата, гърдите и корема си в изтласкването на въздуха от дробовете си. Господин Труман знаеше какво да прави.
Господин Труман го сложи да седне на пейката, придържайки го изправен. Той потърси помпата с лекарството върху колана на Фрик.
Господин Труман изригна мръсни ругатни. Фрик до една ги бе чул през годините, прекарани сред световния елит на развлекателната индустрия, но никога досега не ги беше чувал от господин Труман.
Ново количество червена боя се разля навсякъде и червеното потъмня до черно, а въздухът, който проникваше през норката, самура, лисицата, каквато ще да беше кожата, беше толкова малко.
Итън дишаше през устата си, защото носът му беше запушен от смачкания хрущял и съсирената кръв, и не беше сигурен дали ще му стигне въздух да тича с момчето на ръце до къщата и до офиса на госпожа Макбий, където тя държеше резервни инхалатори.
Един от куршумите бе одраскал и лявото му ухо и макар раната да не беше дълбока, кръвта се стичаше навътре и притъпяваше слуха му. След това продължаваше по евстахиевата тръба до гърлото му и го караше периодично да се дави и да кашля.
След кратко колебание, осъзнавайки че Фрик преживява нещо много по-сериозно от астматичен пристъп, което застрашаваше живота му, той грабна момчето от пейката, обърна се с лице към къщата и видя… Дъни.
— Седни с него — рече Дъни.
— Махни се от пътя ми, за бога!
— Всичко ще бъде наред. Само седни, Итън.
— Той е зле. Никога не съм го виждал толкова зле. — В дрезгавия глас на Итън се долови чувство, което беше по-силно и по-различно от страха и гнева — неподправената, мъчителна обич към друго човешко същество, каквато той не беше сигурен дали още може да изпитва. — Този път няма сили да се пребори, много е слаб.
— Това е от парализиращия газ, но ефектът му вече отминава.
— Газ ли? Какво искаш да кажеш?
С една ръка, внимателно, но със сила, по-голяма от силата на всеки простосмъртен, Дъни Уислър избута Итън с момчето на ръце и го накара да седне на мократа пейка.
Застанал пред тях, блед и измъчен на вид, облечен в хубав костюм, Дъни изглеждаше като обикновен човек, но той влизаше и излизаше от огледала, превръщаше се в ято папагали, които се превръщаха в гълъби, и изчезваше в украшенията на елхите.
Итън забеляза, че костюмът на приятеля му от едно време, както и самият той оставаха сухи под дъжда. Капките падаха по него, но не му действаха. Колкото и да се взираше, Итън не можеше да разбере какво ставаше с тях при допира с костюма и лицето му, не можеше да разгадае тази тайна.
Дъни сложи ръка върху главата на Фрик и застоялият въздух излезе със свистене от дробовете на измъченото дете. Тялото му се разтърси в ръцете на Итън, то отметна глава назад и вдиша, пое безпрепятствено студения въздух и го изпусна без астматично свиркане.
Докато наблюдаваше Дъни, измършавял от комата и восъчно блед, Итън се чувстваше също толкова озадачен, както след смъртта си при пътната злополука, когато се озова жив пред входа на „Рози завинаги“.