— Ето че научи нещо, което повечето хора не знаят — отбелязва Дъни. — И то навярно е по-важно от факта, че цибетинът се изцежда от аналните жлези на цибетските котки и се слага в шишетата с парфюм.
Усмивката на момчето е по-привлекателна от тази на майка му и от него се излъчва вътрешна светлина без помощта на духовни наставници.
— Онези хора, които… които се надигнаха изпод земята и се хвърлиха върху колата — продължава да се чуди Итън.
— Образи на жертвите на Молох, които аз извиках от водата и накарах да се втурнат към колата, за да го изплаша — обяснява Молох.
— По дяволите, как можах да го изпусна! — възкликва Фрик.
— Освен това ние, ангелите хранители, не се увиваме в белите си роби и не се понасяме на път с подръпвания на струните на арфите си, както става на кино. Как се движим ние, Фрик?
Момчето започва уверено, но после се запъва:
— Пътувате по огледала, мъгла, дим, минавате през врати…
— През врати във водата, по стълбища от сенки, по пътища от лунна светлина — подсказва му Дъни.
— По силата на желанието — припомня си Фрик, — на надеждата и очакването.
— Искаш ли една последна демонстрация на това как ангелите наистина летят?
— Супер — отговаря момчето.
— Почакай — помолва го Итън.
— Не мога да чакам — отвръща Дъни, защото е получил повикване и трябва да отговори. — Моята работа тук е свършена завинаги.
— Приятелю мой — казва Итън.
Благодарен за тези две думи, неизразимо благодарен, Дъни трансформира тялото си с помощта на силата, дадена му по договор, в стотици сияйни златни пеперуди, които полетяха грациозно под дъжда и една по една, като пърхаха с криле, се сляха в нощта далеч от очите на простосмъртните.
Глава 95
Когато Дъни се материализира на третия етаж в имението в отговор на повикването, Тифон излиза през двойните врати на апартамента на Чанинг Манхайм в северния коридор, клатейки учудено глава.
— Влизал ли си в тези стаи, момчето ми?
— Не, сър.
— Дори и аз не съм си позволявал чак такъв разкош. Но с моите пътувания аз живея най-вече по хотели и дори и най-луксозните сред тях не предлагат нищо, което може да се сравни с това тук.
В нощта навън вият сирени.
— Господин Хазарт Янси — отбелязва Тифон — е изпратил кавалерията с малко закъснение, но не се съмнявам, че тя ще е добре дошла.
Двамата отиват заедно до главния асансьор, чиято врата се отваря при приближаването им.
С обичайната си галантност Тифон дава път на Дъни.
Вратата се затваря зад тях, асансьорът тръгва надолу и Тифон казва:
— Чудесно свършена работа. Прекрасно. Ти постигна всичко, каквото искаше, а и много повече.
— Много повече — признава Дъни, защото от него се очаква да говори само истината, когато са двамата.
С весели искрици в очите Тифон казва:
— Не можеш да не се съгласиш, че аз изпълних всички условия, за които се договорихме, и дори проявих голяма гъвкавост в интерпретацията им.
— Дълбоко съм ви благодарен, сър, за възможността, която ми дадохте.
Тифон потупва с обич Дъни по рамото.
— За известно време, момчето ми, мислехме, че сме те загубили.
— Ни най-малко.
— Много повече, отколкото си мислиш — уверява го Тифон. — Ти бе почти свършен. Много се радвам, че нещата се оправиха.
Тифон го потупва по рамото още веднъж и тялото на Дъни пада на пода на асансьора, а духът му остава изправен, облечен с костюм, с вратовръзка, истинско копие на трупа, но не така солиден на вид, както безжизнената плът.
След миг трупът изчезва.
— Къде отиде? — пита Дъни.
Тифон се засмива приятно.
— Ще има да се чудят хората в градинското помещение на „Богородицата на Анджелис“. Голият труп, който им изчезна, изведнъж ще се появи добре облечен и с натъпкани с пари джобове.
Те са вече на партера. Гаражите са под тях.
С типичната за него нотка на нежна загриженост Тифон пита:
— Страх ли те е, момчето ми?
— Да.
Изплашен, но не и ужасен. В този момент, в безсмъртното си сърце, Дъни няма място за ужас.
Преди минути, когато наблюдаваше Итън и момчето на пейката, знаейки за обичта помежду им и за бъдещето им като баща и син във всички отношения, с изключение само по документи, Дъни бе пронизан от съжаление по-силно от всякога. В нощта на смъртта на Хана той бе залят от скръб и почти отнесен от нея, скръб не само за нея, не само за загубата й, но и за това как бе объркал живота си. Скръбта го бе променила, но не достатъчно, защото не го бе завела по-далеч от точката на съжалението.