— Сделката си е сделка. Ти ми продаде душата си, момче, и аз ти дадох повече, отколкото поиска.
Тифон упражнява мощната си воля и необикновената си сила, за да накара Дъни да го погледне.
О, какъв лик!
Какъв лик! Съставен от десетки хиляди кошмари. Лик, който никой простосмъртен не може да си представи. Ако Дъни беше жив, гледката на този лик би го убила, а сега попарва духа му.
— Ти поиска да спасиш Труман и успя — напомня му Тифон с глас, който с всяка дума става все по-гърлен и пропит с омраза. — Каза му, че си ангел хранител. Черен ангел би било по-правилно. Помоли ме само за Труман, но аз ти дадох и пикльото, и Янси. Ти си като надутите холивудски пуяци в бара на онзи хотел, като жената политик и екипът й, които хванах в примката си в Сан Франциско. Вие всички се мислите за достатъчно умни да се изплъзнете от сделките, които сключвате с мен, когато дойде време да изпълните условията, но в крайна сметка всички си плащате. Тук няма разваляне на сделки!
— Излез — казва новодошлият.
Дъни е решил да не го поглежда. Ако има по-страшни гледки от това, в което се бе превърнал Тифон, а сигурно щеше да има една безкрайна поредица от много по-страшни гледки, той няма да обръща поглед към тях по собствен избор, а само ако го принудят, както направи преди Тифон.
— Излез — казва новодошлият по-настойчиво.
Тифон излиза от асансьора и Дъни тръгва след него към съдбата, която си е заслужил и приел, ала вратите се затварят и му препречват изхода и той остава сам с новодошлия.
Асансьорът потегля отново и Дъни е потресен от мисълта, че може да има още по-дълбоки пропасти от тази, в която бе потънал Тифон.
— Разбирам какво ти е — казва новодошлият, повтаряйки думите на Тифон на слизане от Палацо Роспо.
Когато новодошлият бе произнесъл думата „Излез“, Дъни не бе познал гласа му, ала сега разбра чий е този женски глас. Сигурен е, че му играят номер, за да го мъчат, и не вдига очи.
Тя казва:
— Прав си, че фразата „угризения на съвестта“ не може да опише терзанието, което сега така болезнено разкъсва духа ти. Не са подходящи и думите скръб, съжаление, печал. Но не е вярно, че не знаеш правилната дума, Дъни. Отдавна си я научил и още я знаеш, макар че досега не беше изпитвал това чувство.
Той обича този глас толкова много, че не може дълго да се удържи да не погледне към тази, която говори с него. Подготвяйки се за шокиращото откритие, че нежният глас излиза от лик, също толкова ужасен като този на Тифон, той вдига очи и вижда, че Хана е все така красива, както и приживе.
Тази изненада е последвана и от друго удивително откритие. Той беше объркал посоката на движението на асансьора. Те не слизат надолу към тъмницата, която е по-черна от видимия мрак. Те се качват нагоре.
Стените на асансьора повече не са покрити с плесен и мръсотия. Въздухът не вони.
Все още не смеейки да се надява, Дъни се учудва:
— Нима е възможно това?
— Думите са животът, Дъни. Те имат значение и поради този факт те имат и сила. Когато отвориш сърцето си за скръбта — казва Хана, — когато след скръбта стигнеш до съжаление, а след съжалението постигнеш угризения на съвестта, след тези угризения се намира разкаянието, думата, която описва сегашната ти болка. Тази дума притежава невероятна сила, Дъни. Ако я приемеш искрено в сърцето си, за теб никога няма да е късно, никога няма да настъпи вечен мрак, никоя глупава сделка няма да важи за човек, така променен, както си ти.
Тя се усмихва. Усмивката и е лъчезарна.
Ликът.
Лицето й е прекрасно, но вътре в него той вижда и един друг лик, както бе видял и в Тифон, макар че нейният лик не е изтъкан от кошмари. Колкото и да бе невероятно, този лик е по-красив и от физическото й лице и от него идва излъчването, което е така пленително, че ако не беше дух, отказал се от дишането, когато бе освободен от плътта си, дъхът му би секнал при вида му.
Ликът на безкрайната и красива сложност е също и ликът на милостта, която, дори сега при издигането си, той не може напълно да разбере, но за която е неизразимо благодарен.
И още едно учудващо откритие. Той разбира от израза на Хана, че тя вижда в неговото лице същия лъчезарен, прекрасен лик, който той вижда в нея, че в нейните очи той също сияе така, както тя в неговите.
— Животът е един дълъг път, Дъни, дори когато е прекратен преждевременно. Дълъг и често труден. Но ти вече си приключил с него. — Тя се усмихва. — Приготви се сега за следващото по-хубаво пътешествие. Просто не можеш да си представиш какво те чака!