В асансьора се разнесе сигналът за пристигане.
Глава 96
Итън и Фрик стояха един до друг пред прозореца в гостната на втория етаж, която бе известна като зелената стая поради причини, непонятни само за далтонистите.
Според Мин дю Лак в никое имение с тези размери не би имало духовна хармония, ако едно помещение не бъде боядисано и обзаведено изцяло в зелени тонове. Консултантът по фън-шуй се съгласи може би защото и той изповядваше подобна философия, но най-вероятно защото знаеше, че не е изгодно да се противоречи на Мин.
Всички нюанси на зеленото, които бяха избрани за стените, тапицерията, килима и дървените части, Мин беше видял насън. Човек неминуемо се замисляше какво ли е ял духовният съветник, преди да си легне.
Госпожа Макбий наричаше помещението „обраслата с мъх яма“, когато Мин не бе наоколо да я чуе.
Зад прозореца се ширеха по-приятно зелени гледки, а над тях сияеше великолепното синьо небе, изчистено дори от спомена за дъжд.
От тяхната позиция се виждаха главната порта на имението и тълпата от журналисти на улицата пред нея. Слънцето блестеше по колите, по бусовете на новинарите и по големите камиони на телевизионните мрежи със сателитни антени на покривите.
— Голям цирк ще има — рече Фрик.
— Цял карнавал — съгласи се Итън.
— Фестивал на уродите.
— Зоологическа градина.
— Хелоуин на Бъдни вечер — отбеляза Фрик, — ако си представиш как ще ни използват в новините по телевизията.
— Ами не ги гледай — посъветва го Итън. — Прати ги по дяволите. И без това всичко ще отзвучи много бързо.
— Няма такава надежда — възрази Фрик. — Има да раздуват този балон за малкия холивудски принц и идиота, който за малко не ме отвлече, със седмици.
— Ти се мислиш за малкия принц на Холивуд, така ли?
Фрик се намръщи с погнуса.
— Те ще ми лепнат това прозвище. Вече ги чувам. Няма да мога да се покажа на обществено място, докато не навърша петдесет, и дори тогава ще ме щипят по бузите и ще ми разправят колко са се разтревожили за мен.
— Не съм сигурен — отвърна Итън. — Мисля, че надценяваш интереса на публиката към теб.
Фрик си позволи да изпита надежда.
— Наистина ли така смяташ?
— Да. Не си от онези холивудски хлапаци, които искат да се включат в семейния бизнес.
— По-скоро бих ял червеи.
— Не играеш епизодични роли във филмите на баща си. Не пееш и не танцуваш. Не правиш имитации, нали?
— Не.
— Не си жонгльор и не можеш да задържиш едновременно дванайсет въртящи се чинийки на върховете на дванайсет бамбукови пръчки.
— Не, не мога да ги задържа едновременно.
— Правиш ли фокуси?
— Не.
— Да си вентролог?
— Не съм.
— Виждаш ли колко си скучен? Знаеш ли кое според мен ги развълнува най-много, кое ще бъде в центъра на вниманието им?
— Кое?
— Дирижабълът.
— Да, дирижабълът — съгласи се Фрик. — Страхотен е.
— Не искам да те обидя, ама дете на твоята възраст, с твоята липса на опит… Много съжалявам, но не можеш да се сравняваш с един дирижабъл в Бел Еър.
В северния край на имението портата започна да се отваря.
— Бандата иде — обяви Фрик при вида на първата черна лимузина, влизаща от улицата. — Човек би очаквал от него да спре там и да покаже лицето си на журналистите.
— Аз го помолих да не го прави — обясни Итън. — Нямаме нужния персонал да държи под полицейски контрол медийна тълпа като тази, а и те не обичат да бъдат контролирани.
— Ще спре — предрече Фрик. — Басирам на милион долара срещу куп кравешки лайна. В коя лимузина е той?
— В петата от седемте.
Втората лимузина мина през портата.
— Ще доведе нова приятелка — разтревожи се Фрик.
— Ще се оправиш с нея.
— Може би.
— Имаш идеална тема за разчупване на леда.
— Коя е тя?
— Дирижабълът.
— О, да — развесели се Фрик.
Третата лимузина се появи.
— Само не забравяй какво се разбрахме. Няма да разказваме на никого… за странните неща, които се случиха.