— Тя се съгласи да ми помогне.
— Трябва да се ожениш за нея.
— Не ми даде чак толкова много информация за Рейнърд.
— Дори и ние, глупаците, виждаме, че двамата с нея сте си лика-прилика.
— Дори не сме излизали с нея през последната година и половина — възрази Итън.
— То е, защото ти не си толкова умен като нас, глупаците. Ти си просто един идиот. И престани да ме будалкаш. Мунвес би могла да ти даде информация за регистрирано оръжие. Не това ти трябва от мен.
Хазарт се съсредоточи над обяда си, а Итън се загледа във фалшивия здрач на бурята.
След две години на дъждове под средното ниво климатолозите бяха предупредили, че Калифорния е застрашена от дълъг и катастрофален период на засушаване. Както обикновено, последвалите зловещи истории за суша, залели медиите, се оказаха сигурни предсказания за истински потоп.
Бременната утроба на небето бе провиснала, сива и тлъста и водите й потекоха, за да известят раждането на още вода.
— Това, което искам от теб — проговори накрая Итън, — е да огледаш внимателно този тип и да ми кажеш какво мислиш за него.
Проницателен, както винаги, Хазарт рече:
— Вече си потропал на вратата му, нали?
— Да. Престорих се, че съм дошъл да навестя човека, който е живял там преди него.
— Той те е стреснал. Нещо много по-различно има в него.
— Сам ще видиш или пък няма да видиш — отговори Итън уклончиво.
— Аз работя в отдела за убийства. Той не е заподозрян в извършване на убийство. С какво ще оправдая интереса си?
— Не те моля за официално посещение.
— Ако не му покажа полицейската си значка, няма да ме пусне да прекрача прага му, не съм толкова страшен, колкото изглеждам.
— Ако не можеш, няма да ти се разсърдя.
Сервитьорката се приближи да ги попита дали искат още нещо и Хазарт рече:
— Много ми харесват ореховките. Искам петдесетина парчета.
— Обичам мъжете, които си хапват — каза тя с престорена свенливост.
— Теб, момиче, мога да те глътна на една хапка — отбеляза Хазарт и я накара да се изчерви от еротичното предложение и да се изсмее нервно.
Сервитьорката се отдалечи и Итън възкликна:
— Петдесетина парчета!
— Обичам сладкиши. Та къде живее този Рейнърд?
Итън беше записал адреса върху парче хартия и му го подаде.
— Ако отидеш, гледай да си добре подсигурен.
— Какво, да се поява с танк ли?
— Просто имай готовност.
— За какво?
— Може да не се наложи, но може и да се наложи. Той или е въжеиграч, или е луд по рождение. И има пистолет.
Хазарт прекара поглед по лицето на Итън, все едно му четеше тайните със същата лекота, с която оптичният скенер разчита ценовия код на продуктите.
— Нали уж искаше да проверя дали има регистрация за оръжие?
— Разбрах от негов съсед — излъга Итън. — Каза ми, че Рейнърд има мания за преследване и държи оръжието близо до себе си през по-голямата част от времето.
Итън се зае да прибира снимките в плика, а Хазарт го наблюдаваше.
Отначало хартията не влизаше в плика. После за момент металната щипка се оказа прекалено голяма, за да мине през отвора.
— Много ти се е разтреперил пликът — отбеляза Хазарт.
— Прекалих с кафето тази сутрин — отвърна Итън и за да избегне опасността да погледне Хазарт в очите, се загледа в посетителите, дошли за обяд.
Шибан от човешките гласове, въздухът се мяташе из ресторанта, блъскаше се в стените и това, което отначало напомняше на шума от веселие, зазвучаваше зловещо при по-внимателно вслушване, напомняйки ту на едва удържания гняв на тълпата, ту на страданието на милиони под нечий жесток гнет.
Итън осъзна, че оглежда всички лица в търсене на определен човек. Очакваше донякъде да види удавения в тоалетната Дъни Уислър да обядва, макар да бе мъртъв.
— Не си пипнал сьомгата си — смъмри го Хазарт с най-близкия възможен за него до майчинския загрижен тон.
— Вмирисала се е — отвърна Итън.
— Защо не я върна тогава?
— Не съм гладен.
Хазарт набоде с отрудената си вилица парче от сьомгата, за да я опита.
— Не е вмирисана.
— На мен ми горчи — настоя Итън.
Сервитьорката се върна със сметката и с прозрачна найлонова торба с емблемата на ресторанта, пълна с розови картонени кутии с ореховки.