Да държи гърба си винаги към стената, да внимава постоянно да е с лице към врата, да се движи бързо, оглеждайки се наляво-надясно, да следи къде стъпва и да поддържа стабилно равновесие, за да заеме светкавично поза за стрелба — да върши всичко това би означавало да признае, че се страхува от мъртвец.
Това си беше истината, която бе отбягвал досега, но вече си я призна.
Клаустрофобията в асансьора и очакването, че ще намери Ролф Рейнърд на петия етаж, бяха чисто и просто резултат на опитите да избегне признаването на истинския си страх, на още по-неразумното убеждение, че мъртвият Дъни беше станал от количката в моргата и си беше отишъл вкъщи неизвестно с какви намерения.
Итън не вярваше, че мъртъвците могат да ходят.
Той се съмняваше, че Дъни, бил той жив, или мъртъв, би му сторил нещо лошо.
Тревогата му идеше от подозрението, че ако наистина беше напуснал сам градинското помещение в болницата, Дънкан Уислър можеше да не е същият човек. След като бе почти удавен и прекарал в кома три месеца, той можеше да страда от мозъчно увреждане, което да го прави опасен.
Макар че си имаше добрите страни, една от които беше, че оценяваше изключителната добродетелност на Хана, той бе показал, че е в състояние да прояви безмилостно насилие. Успехът му в криминалния свят не бе дошъл от изискани маниери в отношенията с хората и приятна усмивка.
Той можеше да чупи глави, когато възникнеше необходимост за това. А понякога ги бе чупил дори когато не бе нужно.
Ако от Дъни бе останала половината от някогашния човек, и при това лошата половина, Итън би предпочел да не се среща лице в лице с него. Връзката им беше претърпяла няколко странни поврата през годините. Един последен и още по-мрачен завой по пътя не можеше да бъде изключен.
Огромният хол беше обзаведен с най-скъпите дивани и кресла, тапицирани с коприна в житен цвят. Масичките, шкафчетата и орнаментите бяха китайски антики.
Дъни или беше намерил дух в лампа и бе поискал да получи изтънчен вкус, или бе наел скъп специалист по вътрешен дизайн.
От тук, високо над маслиновите дървета, през големите прозорци се виждаха сградите на отсрещната страна на улицата, както и небето, което приличаше на подгизналите въглени и пепел от огромен угасен огън.
Някъде в далечината изсвири клаксонът на кола, а от булевард „Уилшър“ долиташе тихото безрадостно бучене на движението.
Дъждът говореше с гласа на торен бръмбар, потрепващ, прищракващ и търкалящ се по стъклото — щрак-щрак-щрак.
В хола тишината сякаш се сгъсти. Остана само дишането му. Пулсът му.
Итън влезе в кабинета да потърси източник на приглушена светлина.
Върху бюрото стоеше бронзова лампа с алабастров абажур. Масленожълтото й сияние от седефените инкрустации по периферията се отразяваше във всички цветове на дъгата.
Преди върху бюрото беше стоял портрет на Хана в рамка. Сега го нямаше.
Итън си припомни изненадата си, когато бе видял снимката при първото си посещение в апартамента преди единайсет седмици, след като бе научил, че е упълномощен да представлява Дъни по всякакви въпроси.
Той бе колкото изненадан, толкова и потресен. Макар че Хана бе починала преди пет години, присъствието на снимката й тук му въздействаше като акт на емоционална агресия. Да бъде обект на обичта, а навремето и на желанието на мъж, затънал в престъпността и насилието, беше гавра с паметта й.
Итън бе оставил портрета на мястото му, защото смяташе, че пълномощното да представлява Дъни по всякакви въпроси не му дава правото да изхвърли или прибере снимката в красивата сребърна рамка.
В болницата, през нощта, когато Хана почина, и отново на погребението й, след дванайсет години отчуждение Итън и Дъни си бяха проговорили. Общата им скръб обаче не ги беше сближила впоследствие. Те не размениха нито дума през следващите три години.
На третата годишнина от смъртта на Хана Дъни се беше обадил по телефона да каже, че през тези трийсет и шест месеца е размишлявал усилено над преждевременната й смърт на трийсет и две години. Загубата й, мисълта, че нея я няма, го беше засегнала дълбоко и постепенно бе довела до радикалната му промяна завинаги.
Дъни бе заявил, че е решил да тръгне по правия път, да се откъсне от всичките си престъпни начинания. Итън не му беше повярвал, но му бе пожелал успех. Това бе последният им разговор.